Main menu
  • belegnik3-sm.jpg

Преди почти 30 години есента на 1987г. ни събра в двора на училището. Бяхме „зайците“ - плахи и боязливи, смешно наперени или тихо вглъбени в себе си, толкова различни, но заедно в неизвестността на предстоящото. После в класната стая „големите“ ни раздадоха моркови. Някои ги изядоха нахакано на мига, други притеснено ги стискахме в ръка като нещо важно за спомен. Като символ на нов етап в живота ти. После дойдоха първите запознанства, групирането на двойките по чинове, смени и размествания докато накрая всичко си дойде на мястото.

Ние бяхме децата на прехода. Свободата се втурна и преобърна света ни за няколко месеца: строгите униформи се смениха с бели маратонки и скъсани джинси. Смешните соц изисквания отпаднаха. Свободата бе слободия за тези няколко месеца. После еуфорията бе овладяна, свободата ни възвърна разумността си, защото бяхме хора с вкус и ученици на най-авторитетната гимназия в града.

Най-скъпото, което запазихме от онези пет години бяха приятелствата. В тази възраст, когато светът ти се променя бързо - не само заради смяната на социализма с демокрация, но и заради промяната, която настъпва в самия теб - имаш нужда от приятели. Истинските приятелства се създават трудно, но остават за дълго, понякога завинаги. Имахме си групички по интереси. Някои слушаха хеви метъл, пуснаха си дълги коси (немислимо по време на соца!), други – диско, ню уейв или фънк. Ходехме по купони, но вкъщи си имахме вечерен час и го спазвахме. Мисля, че мечтаехме повече от сега, бяхме дръзки и ентусиазирани от свободата. Вярвахме, че ще променим света около нас. Влюбвахме се, пишехме стихове, страдахме, забавлявахме се, правихме си номера, но знаехме докъде да спрем, за да не прекрачим границата с жестокостта.

Учителите са много важна част от спомените ни за онези години. Мадам Сотирова - първият ни класен ръководител - достолепна, строга, с белия кичур в косите си, с характерната извисяващата се интонация, с която изговаряше изречението, и с френското си мъркащо “r” - предизвикваше едновременно респект и обожание във всеки от нас. Имахме много и различни учители, някои имена никога няма да забравим, други сме позабравили. Но едно име и образ винаги ще пазим в сърцата си като вдъхновение: мадам Турлакова. Тя е от онези истинските учители, които те учат на уроците за живота. Деликатна, по френски фина и изтънчена, всеки път успяваше да ни овладее без да повишава тон. Беше от учителите по призвание, които ни дават много знания и още повече личен пример, които ни учат да бъдем човеци. Така, както би трябвало да го правят и родителите. Тогава уважавахме учителите си, не обичахме всички, разбира се, но не си позволявахме да бъдем невъзпитани и арогантни с тях. Училището беше институция, която изискваше определено отношение.

Уроците не бяха лесни. Както и сега, обучението в първи курс беше целодневно. Трябваше да учим по 30-40 нови думи на ден. Правехме го до 12 през нощта. Но знаехме, че сме в езиковата гимназия и така трябва да бъде. Там сме, за да научим език. За да бъдем по-знаещи, по-възпитани, по-можещи. Средата ни беше особено важна. Тя ни дърпаше напред. Някои изостанаха и си отидоха. Тогава слабите ученици, с натрупани отсъствия и лошо поведение, си отиваха от гимназията. Когато си в Езикова гимназия „Ромен Ролан“, трябва да знаеш защо си тук и какво се иска от теб. Беше въпрос на лична чест да заслужим мястото си в училището. Беше въпрос на лична чест за ръководство, учители и ученици да пазим репутацията на училището.

Как ли е сега? Все по-често си задавам този въпрос, защото това ще бъде училището и на децата ми. 

Visitors 271456