Main menu
  • zzkniga-s-mishka-slider4.jpg

imeto karastoyanovСъс сигурност е трудно да се коментира книга като „Името” на Христо Карастоянов. Първо, защото е подплатена с много исторически факти и бележки под линия, за което лично се радвам. Това предполага да си добре запознат с историята на Русия и България, за да добие читателят достоверна представа за споменатите исторически лица и времето, в което са се подвизавали. Напомни ми за някогашните книги, които наистина повишаваха общата култура на читателя с такива бележки и ме впечатли заради малкото такива български книги от последните години.

И второ, романът е носител на наградата „Хеликон 2012” и коментирайки подобна книга, човек винаги рискува да изпусне нещо или да интерпретира по своему мисълта на автора. Все пак държа да споделя впечатленията си (ще гледам да е кратко и прозаично) от тази грамотно написана, макар и само вероятна, но убедителна от времева гледна точка, история. История за една особа, вдъхновила мнозина автори да творят, фантазирайки как би протекъл животът на Анастасия.

Да, това е „Името” – Анастасия Николаевна Романова. Най-малката дъщеря на последния руски цар Николай II. Историческите факти са реални и жестоки. Царското семейство е екзекутирано от болшевиките през 1918 година, което не е пречка да се създават легенди около харизматичното име на княгинята, подтикнало мнозина да я имитират. И докато те са заети с бутафорни съчинения и напъни за доказване на нещо, което никога не е било, истинската Анастасия може би е живяла инкогнито в България! Хипотезата има своите достоверни корени: Елеонора Крюгер живяла в с. Габарево, Казанлъшко. Външни прилики и съвпадения на факти карат хората да подозират, че именно тя е Анастасия. 

Но да се върнем на романа. Действието в него започва докато героинята е живяла дълго в онова балканско село, а „спомените бяха нейното време”. И започват да се нижат. Спомените изплуват и оформят линията на сюжета. Бавно, постепенно и настойчиво те превземат пространството около нея. Не винаги в хронологичен ред, но се превръщат в спътници до края на живота й. Има и редовни посетители, които знаят или се досещат коя е. Такива са поетът Балмонт, нунций Ронкали – бъдещият папа Йоан ХXIII, руски генерали, немски офицери, а след края на Втората световна война и руски войници. Всички те се появяват и сякаш искат да й кажат или да я попитат нещо, но ги възпира немското й име. „...името й беше като една забрана.”

Живее в селска къща заедно с иконома, за който всички са убедени, че е нейн съпруг. Той я придружава от самото начало на бягството от Родината. Винаги пази дистанция и се грижи за всекидневните нужди. Същевременно е нейният прозорец към света. Винаги успява да получи информация за случващото се по света - смъртта на Ленин, Троцки, Балмонт, цар Борис III (малко по-късно и баща му – Фердинанд I), Хитлер, Димитров, Сталин, папата... Намира слугиня, която да поддържа къщата и домакинството. Получава пари незнайно откъде, урежда й билети за кораба до Берлин, за да посети Олимпиадата през 1936г. Всъщност това е нейното първо излизане от българския дом. Не посещава спортното събитие, но се среща с Фердинанд. Той оставя в нея противоречиво впечатление. От една страна е хитър и вулгарен, но от друга достатъчно лоялен, за да й каже, че всичките й посещения са заради името и парите.

Някак си в спомените узнаваме, че като дете е имала възпитател от Швейцария. Усвоеният немски преподава на децата в селото. Пак по същия начин разбираме, че брат й Алексей е познавал географията на Русия в най-дребни детайли. Първият си рожден ден в онова село празнува с иконома на мълчалива седянка. Той помни датата.

anastasiaТова е книга на преразказаните спомени. Авторът го е направил успешно, не всеки може по този начин да влезе в главата на героя си, да разсъждава, говори и си спомня от негово име. В спомените на Анастасия усещаме нейната предпазливост, може би страх от преживяното или да не бъде разкрита, а когато той й дойде в повече употребява афион. Мълчанието е необходимо условие, за да чува спомените си. Тези всекидневни неканени гости, които я карат да тръпне и изживява отново и отново пътя на едно изгнаничество. Път, начертан от случайност, късмет и малко опека. Път, по който може би не е трябвало да върви, но съдбата следва предначертаното и често не се интересува от човешките намерения. Била е достатъчно дълго в изолация и сама, за да осъзнае, че:

Не беше живяла живот, за какъвто беше родена, но не беше и мъченица.
Не беше нищо.
Просто едно име, подмятано от ветровете на този век, с когото бяха връстници.
И тя искаше да забрави това име, но кой си забравя името?

Анастасия в превод от гръцки значи възкръснала. Може би в това се крие ключът за несекващото любопитство към нейното име. Възкръсването дава възможност за нов живот, напук на разстрела и смъртта. Тя остава да живее в сърцата на хората и дори става свидетел на разпадането на СССР. Но това не я вълнува вече, 'няма за кога'.

Последната страница завършва така:
„Тя, Анастасия Николаевна Романова, ги беше надживяла. Всичките.”

В тези думи се крие мистика, алегория и истина.
Толкоз”, вероятно би казал Христо Карастоянов.

 

Visitors 245546