Main menu
  • kniga.png

chlochemerle-chevalierПървата от „пътуващите книги“ в Стара Загора, която взех и ми достави удоволствие с прелестно-закачливия език на Шевалие. И с напомнящите романтизма вълнуващи пейзажни описания.

Габриел Шевалие е интересна личност, работил в твърде различни професионални сфери като учител, журналист, художник, търговски представител и дори индустриалец преди да се захване с писане през 1925г. Участието му в Първата световна война прекъсва започнатото образование в Художествената академия на Лион. Тази кратка биографична справка обяснява някои специфични познанията на автора за нравите в политиката и във военните среди през първата половина на 20 век, иронично разгърнати в настоящата книга. Но това, с което ще запомним Шевалие си остава прелестното му чувство за хумор към щекотливите особености на френския темперамент, битие и нрави по онова време.

Предговорът потвърждава факта, че книгата е намерила точния си преводач в лицето на Георги Куфов, който споделя:

„Преводната книга е нещо като плетиво, което трябва да се разплете и отново да се изплете, само че с друга прежда, друга плетка и други куки и пак да изглежда същото. Но нишката понякога се къса, възлите стърчат тук-таме и дразнят по-чувствителните части. Моля, читателите, и най-вече читателките, ако някъде плетката е груба, да ми простят тази чисто мъжка моя несръчност.“

Напълно в духа на книгата и писателя. И ако през 80-те, когато бива издадена, това звучи намигащо галантно, то днес е очарователно приятно да го прочетеш.

А книгата пресъздава живота в провинциален френски град, носещ метафоричното име „Клошмерл“, което крие в себе си златно ключе към посланието й – „Камбаната с косовете“. Легендата разказва, че когато в църквата на тамошния манастир биели камбаната, гнездящите наоколо косовете се разбягвали, вдигайки невъобразим шум. Е, така се случва.

Запленен от красотата на природата в Божоле и легендите за сладостно упойващия вкус на божолезко вино, след живописните лъкатуши на пътя читателят внезапно попада на главната улица на Клошмерл и бива запознат не само с кадастралния му план, а по традиция и с най-важните персони на всеки провинциален градец – кмета, даскала и попа.

„Читателят трябва да има предвид, че се намираме в сърцето на Божоле, край на хубавото вино, което се плъзга лесно по гърлото, но е коварно за главата – то разпалва изведнъж красноречието и диктува възклицанията и предизвикателствата.“

Персонажите тук са неповторими, кипящи и сладостно тръпчиви като божолезко вино. Кметът - дребен хитрец, обсебен от властолюбие. Учителят – доказателство, че образованието у един кръгъл глупак може да направи големи работи. А кюрето Понос – беден селски свещеник, плах и усърден в своята мнима благочестивост и неспособен да поведе клошмерци по пътя на истинската такава.

Клошмерци не са случайни хора. Това са хора с традиции, влюбени във виното, печалбата от продажбата му и хубавите жени с рубенсови форми. Като споменахме жени, тук има истински шедьоври на женския образ в лицето на Жудит Туминьон, Адел Торбейон и Ортанз Жиродо. Прищявка на природата да създаде нещо чудесно без да се съобразява с възможностите си. Жените в романа са обект на особено внимание от страна на автора и непринудено отношение от страна на мъжете клошмерци.

„Подходящият момент – ето къде е цялата работа с тези мили магарици. За човек, който умее и който познава похватите им, не е трудно да разбере кога трябва да се домъкне уж случайно. [...] Такива дето никога не закипяват са само злоба и са много отегчителни за мъжете. Това е ясно – жени, които не можеш да ги задоволиш откъм тая страна, не можеш да ги задоволиш откъм никоя друга, трябва да знаете това. Наричат ги жени с глави.“

Вино, жени, пари. Голямото порочно триединство. Във фабулата на книгата Шевалие сипва премерено от всичко, разбърква методично, добавя с чувство за хумор щипка политически идеи, религия и военни униформи, и оставя сюжета да отлежи за кратко, за да избухне в кулминацията си. И всичко започва съвсем непретенциозно с изграждането на първия писоар в градчето. Чудо невиждано, с което кметът и учителят дерзаят да възпитат по-естетични физиологични навици у своите съграждани.

„Трябва да мислим за младото поколение, което сме длъжни да възпитаваме в духа на традиционния и весел героизъм на френския войник, който знае да умира кокетно.“

Лековатата жизнерадост на французите, слабостта им към любовни подвизи и безгранично честолюбие се срещат с недъгави политици и нелепо военно тщеславие. Епизодът със световната конференцията през 1923г. недвусмислено иронично представя абсурдността на глобалната идея за разоръжаване. Англия заявява, че ще започне такова, когато останалите големи флоти съкратят тонажа си. Америка счита, че Европа е тази, която трябва да започне да се разоръжава, защото и без това не може ефективно да контролира конфликтите на третия континент. А позицията на малките държави е, че трябва първо да се въоръжат, пък после да мислят за разоръжаване. С две думи - политически виц. Елегантна сатира на френското общество през първата половина на 20 век.

Но от всичко това струи закачлива ирония и свободно гъделичкаш гърлото смях. Остава лесно разпознаваемото усещане за позитивност, любов към живота и внимание към човешката личност, която след всичкото това лутане все някога ще намери правия път, ще получи възмездие и ще поиска прошка. И ще й бъде дадена - от ближния, от селското кюре и най-вече от автора на книгата.

Остава и увереността, че съдбата на нациите зависи от спецификата в нравите на гражданите им. Така е било през онази 1923г. Така е и днес. Шевалие си остава космополитен.

Книгата в Goodreads

 

Visitors 271456