Main menu
  • kniga.png

augustЗабележителна книга, в която история, философия и поезия се срещат в образите на исторически личности като Октавиан Август, Марк Агрипа и Марк Антоний; на философи и историци (сред които Цицерон, Меценат, Сенека и Николай Дамаскин) и на великите римски поети Вергилий, Хораций и Овидий, в единозвучие с времето се конфронтират и съюзяват, за да пресъздадат величието и нещастието на една епоха - апогея на Римската империя (44г. пр.Хр. – 14 г. сл. Хр.).

Роман, написан в епистоларна форма, която придава автентичност на съчетанието от исторически факти и художествена интерпретация, с вече разпознаваемия почерк на Джон Уилямс, прецизен и изчистен до съвършенство. (романът „Стонър“ бе издаден в края на 2013). В това открих за себе си оригиналността му.

„Имам да казвам толкова много неща. Почти съм убеден, че още не е измислена формата, която да ми позволи да опиша всичко.“ Николай Дамаскин

Изпод перото на Уилямс Октавиан Август бавно израства от мил юноша с бледо лице и твърде тих глас, за да изрича безпощадните слова на водач, до император, който успява да превърне една разкъсвана от междуособици република във велика империя, съхранила мощта си 400 г. след него въпреки недалновидното управление на наследниците му Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон.

„Август изцери раните на Рим и го върна към живот, така че да прекрачи мощно границите си и да покори света.“

В книгата образът на Гай Октавий Август е някак особено приближен до читателя, видян през очите на негови приятели и врагове, разказан в мемоари, летописи и писма на историци като Николай Дамаскин и Тит Ливий, възпят в поеми на поетите, и при все това остава загадъчен и непроницаем в своята самовглъбеност.

Третата книга в този роман е единствената, в която Уилямс дава право на Август да говори еднолично, за да направи равносметка на живота си, защото, както самият Октавиан признава, „в спомените на императорите понякога има повече лъжи отколкото в писанията на поетите и историците.“ В нея авторът печели емпатията на читателя с откровената изповед на човек на преклонна възраст, който вече е възприел света като комедия, с безброй изиграни роли, опустошили душата му.

„Ала има много неща, които няма да влязат в книгите и именно тази загуба ме безпокои все повече.“, споделя Меценат в спомените си.

Това се опитва да предотврати Уилямс в тази последна част, разкривайки дискретно симпатия към своя герой в писмото на Август до Николай Дамаскин. Това писмо дотолкова ме върна към стила на „Стоунър“, че си дадох сметка колко близки са в същността си императорът и сивият човек. И точно в това е скрито разковничето в образите на Джон Уилямс. Тихи и силни, ненатрапчиво велики, мълчаливо открояващи се на фона на събитията, случващи се около тях. С присъщата за тях самовглъбеност. Тя им помага да се дистанцират от себе си и от света, да наблюдават, да черпят от силата и слабостта на другите и да не се опияняват от властта или емоцията докато вземат важните решения. Онова особено „откъсване от тялото“, което в тази книга е само бегло споменато, но така поетично описано в другия роман.

„Дадох на Рим свобода, на каквато само аз не мога да се радвам.“

Това, което сближава история и поезия е тъй присъщото им размишлението над хаоса на битието, в което и двете се опитват да създадат хармония и ред. Поетът е съвършен пълководец, строяващ думите в най-хармоничен ред, съобразен със закономерностите на стиха, и търсещ най-доброто равновесие в творбата си, за да опише истината. За Август императора има една поема – неговият Рим, която пише талантливо цял живот с ясното съзнание, че „светът не е поема и законите не винаги постигат целите“, с които са създадени. Но той го прави непреклонно и постига нещо твърде важно – спасява „своя малък Рим“.

Юлия - неговата сила и слабост на баща, вдъхнала живот на този свещен каменен град, в който никой няма желание да живее свободно, уютно и достойно. Макар историята да я помни с друго, защото история и истина са рядко съвместими. В този варварски свят, в който прелюбодеянието се е превърнало в средство за придобиване на привилегии, където жената е разменна монета за власт и мъжки плътски удоволствия, подчинена на чужда воля, непринадлежаща на себе си, а актът на съвкупление е игра с всеизвестни правила и крайна цел, Юлия успява да открие свое лично щастие, противопоставяйки се на дълга към империята и законите на баща си. Малкият бунт на порасналата дъщеря, за нещастие родена с женски пол и твърде умна, за да стане философ.

Има едно негласно правило за хубава поезия: докато пишеш, не поучавай. Няма закон, който да управлява душевните пориви, нито да възпитава в добродетелност. Това е тайнство, завещано от боговете на поети и философи.

Всяко решение поражда нови възможности, от които да избираш, всеки избор, който си направил, те изправя пред нови въпроси, на които трябва да намериш решение и така нататък. Дълбоко в себе си поетът винаги е изненадан от стихотворението, което се е получило накрая.“ - мисли на Гай Цилний Меценат.

Книгата ме върна към удоволствието и страстта, с които прочетох „Quo vadis“ в гимназията, прекъсвани единствено от нетърпеливи паузи за хранене и доза сън. Но „младостта не знае нищо и страстта й е безпредметна“. Този исторически роман прочетох с други очи – като човек на средна възраст, вече изживял мечтаното си бъдеще, разглеждащ живота по-скоро като комедия, отколкото като трагедия. И попих капки от историческата му мъдрост.

„Не вярвам, че Рим ще понесе смъртта на Октавий Цезар, не вярвам, че Октавий Цезар ще понесе смъртта на душата си.“, пише Николай Дамаскин в едно от писмата си до географа Страбон Амазийски. Финалът на книгата потвърждава това.

Издателство Лабиринт, 2014
Превод: Емилия Л. Масларова

Книгата в Goodreads

В други блогове: КниголандияКнижно: на по книга, две; Книжен Петър

 

Visitors 245546