Main menu
  • kniga.png

dvoynici-givotni„Най-любим ми е онзи цитат на Кирилов, че човек е нещастен, само защото не знае, че е щастлив. Но романът си е цялостна сатира, бляскав е, детайлно изящен...“ (Непатетичен разказ за писател и дъжд)

Разказите на Нинко Кирилов са едновременно претенциозни и непринудени, иронични и тъжни - в контраст, който може да те накара да се смееш с Външния си глас и да плачеш с Вътрешния. И въпреки асоциациите с Борхес, Маркес и други известни имена в световната литература, за мен това са разказите на Нинко Кирилов – неподправени, млади, с черно-бяла обсесия. Четох ги бавно по няколко, за да не се изгубя сред настроения, двойници и черни дупки. Понякога се стрясках, виждайки в някои от двойниците свои собствени.

„Счупените хора и неща само си мислим, че ги познаваме. Те вече не са цели, затова нямаме обяснение за почти нищо около тях.“

„Счупеното носи щастие“, защото ражда двойници. Множество смешни и криви отражения в напуканото огледало. Можем да се огледаме в очите им. Дали са повече двойници или повече животни и кое е по-добре от двете, всеки сам решава. На мен животните по ми харесаха. Някак по-човешки са. Една „книга на въображаемите същества“, в която се смесват утопия, фантастика, митология и градски реализъм.

„Не се плаши. Понякога Огледалото показва нещата такива, каквито са. Но невинаги това е истината, която на нас ни трябва.“

Героите са оригинални и повтарящи се. Повтарящите се са още по-оригинални. Ки, Жожо, Хетомородиан (някакъв си там герой от разказ на любим автор), Човекът с Кученцето, тя.

Тя (любовта) участва със свои урбанистични двойници, но пази земното притегляне и крехката си нежност. По-миловидни са от другите и това помага да й простиш обезличаването (Тайната вечеря, Обичамтеносинаработаинямакакдатигокажа, Ана). А в други разкази пък имитира несъзнателно класическата музика и идват сълзите – „като клавиши“. „Жожо и той плаче, но тихо, за да не ме събуди.“ (425 слона летяха в небето; Денят, в който бялото изчезна).

И в своята съвкупност те са модерни градски метаморфози на „аз-а“, който се губи лесно. Разчупва се на двойници и на животни, които се множат без-контрацептивно и наводняват градския ни реализъм. Но не удавят прозата. Тя избуява ярка и цветиста, щрихована от бързи описания и кратки диалози, играеща и непокорна.

Играта на автора с читателя е непринудена като намигване, изпила чаша от фолклорен извор и бутилка Ирония. Обърква те с начало и финал, предлага опции за избор, кани те през лабиринти, от които трябва сам да се измъкнеш. „Спасявай се“, ти казва Писателят. А онзи двойник Ки ти пуска милозливо по някоя подсказка. Ей-тъй от грижа да не разпилееш някъде из лабиринта личните си двойници, животни или да пуснеш корени.

И в някакъв момент отвежда те опиянен до Дупката. Туй що е? Врата към нов свят или бездна. Във всеки случай е някаква специална микросистема. Пак с опции за избор.

„И ако твърде дълго се вглеждаш в бездната и тя ще погледне в теб“ Ницше

От нея те измъкват повтарящите се герои и генерализации, да не потънеш в „самия Адски хаос“. Пък ако си опитен, може и да осъзнаеш, че „Животът му бил прекрасен“ в „Летене“. И някога, ПОНЯКОГА (и не разбираме кога за някого понякога е винаги!) възможно е регулировчикът да прочете Метаморфозата на Кафка и да се превърне в птица. Не, в ангел дори!

„Застанахме там тримата, вгледани в своите отражения. И тогава Ки и Глас се спогледаха, а после внимателно наместиха лицата си, така че да приличат досущ на моето.“

И се събуждам, спокойно. Но един въпрос не спира да композира в главата ми: КОЙ?! ... е Ки?


Издателство Black Flamingo, 2013


Книгата в Goodreads
В други блогове: Празен кадър, Книголандия, Изумен, Lammoth

 

Visitors 245546