Main menu
  • kniga.png

kalunya kalyaБългарски е този роман. За нас e писан - да го четем и да се познаем. Няма я в него приповдигнатата героичност на епоса, ни "възвишèнската" самоирония. Друг е погледът – пак извътре, но не през очите на ‘каурина‘, нито на мохамеданина, а през тези на помака. Интересен поглед си е избрал разказвачът.

Бе вие там, помаците, все сте си малко така... по-башка малко.... по светии от Мохамед се изкарвате, за да приличате повече на мюсюлмани; каури не сте, но и съвсем мюсюлмани не сте. Вас никой не може да ви разбере и никой не ви бакари, и никой не може да ви оправи“ – казва на Калуньо каймакаминът.

И друго казва журналистът Джеймс Баучер за тях: „Родопските помаци или по-точно — българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“

В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Вазов споменава за участието на въоръжените групи помаци в потушаването на Априлското въстание през 1876 г. в Батак и Брацигово. Ако прочетете тази глава от пътеписа, ще откриете сходни моменти в сюжета на книгата, а няколко по-напред - и в описанието на пейзажа.

Романът на Георги Божинов излиза през 1988г. по времето на едни други събития, които историята помни, а свидетелите им гузно се мъчат да забравят. В мислите си някой може и към тях да залитне, но не мисля, че ще е на верния път. Има в действителност едно място в романа, което би стреснало читателя днес – онази проповед на имама, в която се призовава към джихат. Но тази книга е преди всичко български разказ за човешкото и нечовешкото, за границата между национална и човешка свобода, за психологията на несвободата, за сблъсъка между общността и личността и нуждата от герои, които да превръщаме в легенди, но не и да следваме.

„И имаше в тая песен молба за милост, стенание и тихо хълцукане някакво, заедно с някаква смътна робска надежда.

Труден е романът за четене. Не само заради архаизмите и чуждиците, а и заради мъката и безверието, които трупа в душата. И ни заробва към времето и мястото, за което е писан.
Редките моменти на възвисяване съвпадат с личните мигове на свобода на героя. Онези кратки пасажи с описание на природата, в които притихваш в съзерцание и опиянение. Виждаш, вдъхваш, усещаш, чуваш чрез словото.

„Просторите се откриха, когато навали в дола на Рита. Широка, меко удълбана долина, пълна със зелено. Сиво-зелени ливади, светлозелени ръженици, които се дигаха вече и прошарваха склоновете на иви, като престилка. И тъмнозеленото на чамовите гори, из които бляскаха, изправени като свещи, жълтите стволи на дърветата. Долу, в средата на зеленото, се гърчеше среброто на Рата. А още по-нататък, все на изток, постепенно се стапяха в безкрая равно надиплените била на планината, четинясали с гори, назъбени от гори... И там, дето тъмнозеленото на гората слизаше към зеленото на падината, там, в една едва забележима гънка на склона, сивееха сламено кошарите.“

В които се радваш на земята като стопанин, защото в нея е скрит смисълът на живота му – да се труди, за да се храни. Просто, непридирчиво, първично. И друго нещо се крие в труда му – една вродена грижа за малкия свят около него, населен все с живинки що душа носят. Животните да са нахранени, посевите - напоени, класовете - събрани, земята - изорана. И до днес я има в селския човек.

„Колко му тряба на човек, за да поминува като човек? Имане голямо. Няма да го отнесе... Човекът е като гост на тая земя. Гост – и малко му тряба. Не съвсем малко, но не чак толкова много. Но непременно му тряба това, ето това: една коса, едно такова зелено ширине, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там в сенките на гората, и кука ли, кука. Толкоз му тряба на човек. А той не гледа това. Зинал, ламти.... а това, най-голямото, не гледа...“

И още нещо го възвисява тоя герой - любовта – първична, предопределена, покосяваща като куршум, като инстинкт, като в ‘Пътуване по посока на сянката‘. В романа на Божинов не усетих обаче онази магичност, която я сближава с езическото, с притчата и я кара да броди неутолима из Балканите. И тук любовта пресича граници, прекрачва извън вярата и етноса. Обладава, обезсилва и освобождава едновременно.

Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея. После се дърпа назад. А тук не се дърпа. Тук се бута в бездната сляпо и не гледа нищо, и не иска да мисли за нищо...“

Тя пътува по своему по следите на сянката:
„Но той знаеше, че винаги може да я повика от сянката, че сянката е винаги близо до него, че я усеща като своя сянка – а̀ко не я вижда ясно през гъстотата на летните дневни грижи. И че без нея не може.“

Но и друга една сянка се явява в този роман - сянката на възмездието. И трябва да я последваш заради човешкото в себе си. И никакви коситби не могат да те възпрат, защото там нейде извън твоя малък свят има един по-голям, в който стават други коситби - на човеци. И едно стадо изяжда друго и се превръща в глутница. Правдата е потъпкана, кръвта невинна иска възмездие. Тогава трябва ножът, оружието да заместят косата. И малкият ти свят не е достатъчен, общността не стига. Нужно е да се отвориш към големия и да се погрижиш за правдата. Иначе хаир няма да има и земята не ще ражда. Защото човекът на звер е станал.

„Па после квото каже железото. Не селото.“ Защото „тоя народец тряба да го буташ с тояга към доброто“.

Тъкмо върху тази борба да отстояваш човешкото, раздвоена между малкия свят на българина и големия свят на свободата, е концентриран романът на Божинов. Страници, от които и днес можем да се опознаем. При все, че отдавна сме напуснали селото и се опитваме всячески да го забравим. То няма да ни забрави. А историята все ще ни напомня, че:
Свободата не се дава и не се зема. Свободата се налага с остър нож на несвободните - от други несвободни. И вече не е свобода. Защото нема свобода. Но що е това свобода? Знае ли някой?...“

kalunia kalia2И това питане ме подсеща за едно друго, последвано с четири въпросителни. И си спомням за всички герои, за които пеем, и пишем, и цветя носим. Другото забравяме...

Това е корицата на старото издание на „Български писател“. Толкова пъти сме минавали покрай него в библиотеката. Понякога не можеш да предположиш какво се крие между страниците на една книга. Отваряш, гледаш числата в ъглите им, изписани като годината върху онова черешово топче. И едно число сè не достига...
Имаме нужда от тоя роман, защото неистово се нуждаем от човешкото.

Няма да говоря за шедьовър докато не прочета ‘Мостът на Дрина‘ и ‘Татарската пустиня‘. Но сега съм дваж по-щастлива, че го има романът на Яна Букова.

Издателство Хермес, 2014

Книгата в Goodreads

Още за нея в: Книголандия, Луд на шарено се радва

 

Visitors 303689