Main menu
  • kniga.png

ozeki sazdania ot vreme„За създанието от време
думите се разпиляват...
Окапали листа ли са?“

Месеци наред я отварях и прелиствах, разглеждах чудните знаци и бележките под линия на преводача. Подозирах, че в нея е скрита палитра от теми и частица от една древна култура, която не е по силите на всеки читател. Книгата на Кадзуо Ишигуро ми даде кураж да пристъпя и към тази.

По следите на изгубеното време в търсене на неговите създания поема 16-годишно японско момиче, чийто дневник дава поредното доказателство за твърдението „Не съди за книгата по корицата!“. Антиблог, написан от ръката на момиче до един специален читател, какъвто може да бъде всеки от нас, ако отдели време, внимание и емпатия да прочете написаното.

„Протягам се през времето, за да те докосна... и ти се протягаш да докоснеш мен.“

Непринуден начин да приближиш един човек до друг, една нация до друга нация, съвсем различна по дух и култура, и да скъсиш с няколко сантиметра разстоянието между две къстчета земя, разделени от океана. 

В тази книга уютно са събрани човешките отношения между герои на различни континенти, допълнени от загадъчния душевен мир на японските летци камикадзе, две несъвместими на пръв поглед теории на квантова механика от 20 век с дзен будизма на Доген от 13 век и няколко събития с ключово значение за човечеството - Втората Световна война, атентатите в САЩ от 11 септември и земетресението в Япония от 11 март.

Такава е и символиката на съдържанието в откритата от Рут торбичка на брега на Тихия океан край Уейлтаун (Канада), с която започва всичко. В нея са поставени книга-дневник, подвързана в корица на „По следите на изгубеното време“, писма и спрял ръчен часовник, отмерващ времето на безвремието.

Всеки читател ще се докосне до тази книга по свой начин, защото тя е ковчеже, пълно с идеи и внушения. След моя прочит, бих откроила няколко тематични линии в сюжета.

Човечността
Най-близка до читателя е идеята за човешкото, внушена чрез героите и техните взаимоотношения – Нао, Джико, Харуки, Рут и Оливър. То ни държи в зона на комфорт, която ни е нужна, за да пристъпим в по-малко познатия ни свят на квантови теории и дзен будизма. Светът на човешките отношения с неговите добри страни и недостатъци: обичта, приятелството, доверието или недоверието, неразбирането, отхвърлянето, враждебността, насилието (колкото и жестоки да ни се струват последните две в този роман), ни кара да се вгледаме в себе си и около нас в опит да намерим потвърждение на доброто и крехка надежда да отхвърлим неизбежността на злото.

„Да изучаваш Пътя, означава да изучаваш себе си“ Доген

Интересни ми бяха отношенията между малката Нао и прабаба й Джико, които се доближаваха повече до тези между учител и ученик. При тях сдържаността от външни прояви на обичта контрастира на дълбочината в общуването. Различна, но не по-малко приятна за наблюдение, е двойката Рут и Оливър, които по интересен начин се допълват помежду си и внасят хармония в историята на книгата. Техните спорове, поскарвания и сдобрявания около споделеното четене на дневника, показват по различен начин човешка съпричастност и ги сближават с читателя, водейки гласно неговия вътрешен диалог.

Безспорно силен образ в книгата е този на Джико – 104-годишната монахиня, около чиято история се ражда дневника на Нао. Любопитството у читателя към нея е непрекъснато подсилвано чрез отношението на останалите герои към личността й. Думите на Рут описват възможно най-пълно за мен това създание от време, въплъщение на дзен будизма и японския дух.

„Изпита внезапна и силна близост с тази жена от друго време и друго място, посветила се на саморазкриване, самоприкриване и самозаличаване“.

Съзряването
Съпоставянето на различните по възраст гледни точки на героите за смисъла на живота поставя въпроса за съзряването и засилва внушението, че зависимостта между възрастта и зрелостта не е пропроционално нарастваща величина.

„Обществото е така устроено, че би трябвало родителите да са възрастните, би трябвало те да се грижат за децата си, но често става обратното. (...) Аз съм само една тийнейджърка, така че не разбирам, но според скромното ми мнение старата Джико е единственият наистина зрял човек, когото познавам – може би защото е монахиня, а може би защото е живяла на тази земя страшно дълго време. Трябва ли да доживееш стоте, за да узрееш? Трябва да я попитам.“

Изразът „да напуснеш дома“ носи не само будитското значение да поемеш по пътя на монашеството, но и широко философския смисъл да поемеш по пътя, който ще те превърне в създание от време. В този контекст интересен ми бе образът не само на малката Нао, но и на Рут, чието име, преведено на японски език, означава „отсъстващ от дома“. Рут непрекъснато се губи във въображаемите светове на книгите и често разменя ролите на писателя и читателя. И е така очарователно за възрастта си „малко луда“, че се превръща в идеалния специален „получател“ на дневника на Нао.

„Лудостта е цената, която плащаш, когато имаш въображение.“

Самоубийството
Някъде по пътя на героите натрапчиво като наследствена обремененост се появява темата за самоубийството – при Нао е едва в началото му, в средата - при баща й Харуки Втори, а при Харуки Първи е въпрос на философски избор къде и как да приемеш неизбежната смърт, така че да контролираш оставащото време и последиците от нея. За японеца самоубийството е врата по пътя на времето, през която може да го напусне с чест, ако е изгубил себе си. Този акт в книгата не носи православното значение за грях, а е допълнен с дзен послание:

„Самоубийството е усещане, че завинаги спираш времето. Но, разбира се, и това е само заблуда! Самоубийството е просто част от живота, така че е част и от заблудата.“

Образът на Харуки Първи е другият особено запомнящ се образ в книгата, макар и разгърнат единствено в писма и спомени за него. Той среща мъдростта на философа с честта на самурая и въвежда в разказа демоничното лице на войната и насилието, които рязко трансформират човешкото в нечовешко. В този смисъл битката с океана поражда асоциация за борбата с вятърни мелници на Дон Кихот. Разтърсващи са тайните писма на Харуки първи, написани на френски език, за да останат непрочетени с очите на нечовеци.

„Ние бяхме войници, но преди да ни научат как да избиваме врага, ни научиха да убиваме себе си. (...) Не се чувствам като човек, който утре ще загине. Чувствам се като човек, който вече е мъртъв.“

Войната връща дума вместо тялото на загинал син на майката и кара спомените да изтичат като сълзи през очите й. И това не може да бъде забравено.

„... ние мислим Япония за миролюбива държава, защото сме родени след войната, помним само мира и така ни харесва, но всъщност целият ни живот е обусловен от войната и от миналото , само дето не го разбираме.“

Съвестта
Логично е покрай всичко това да възникне въпросът за съвестта, който в книгата интересно среща философска с модерна интерпретация.

„Затова смятам, че срамът се различава от съвестта. Казват, че японската култура е култура на срама, така че вероятно не ни бива много по отношение на съвестта, нали? Срамът идва отвън, а съвестта трябва да е естествено чувство, което извира дълбоко вътре в човека. Някои учени твърдят, че японците толкова дълго са живели в епохата на феодализма, че нямат индивидуална личност по същия начин като хората на Запад. Може би не е възможно да имаш съвест, ако нямаш самостойна личност. Не знам. Това ме тревожи.“ – пише бащата на Нао в писмо до професора по психология в Станфорд.

Тъкмо в сблъсъка между срама и съвестта той открива личността си и смисъла да продължи по пътя, без да отваря онази врата встрани. Харуки Ясутани Втори разработва система за кодиране на виртуалния ни живот - един полезен и умен малък паяк “My-My заличител“, който може да те изтрие от света без да преставаш да бъдеш създание от време.

Събитията
В книгата ужасяващите събития звучат по-скоро в духа на легендата за „земетръсния сом, способен да оправи политическата и икономическа корупция в обществото, като пораздруса нещата.“ Разбира се, не можем и не бива да пренебрегваме чисто човешкото им разтърсващо въздействие върху читателя и митологично - философското предупреждение на Рибата към Нарушителя.

Удоволствие ми достави тази книга, богата на идеи и внушения, които се спущаха върху ми като вълните на океан. Отмерено прииждащи една след друга, колкото да ти оставят време за глътка въздух. Накрая у мен се загнезди известно притеснение, че нещо съм пропуснала. Но за това си има простичък лек – препрочиташ.

Освен дълбочина на познанията и умението, преводът е изкуство, което не е по силите на всеки владеещ езика. Заслужена награда за работата на преводача Надежда Розова, към която бих добавила и личното си удовлетворение като читател.

„Всъщност докато чете, човек е читател на самия себе си. Творбата на писателя е просто отличен уред, който той предлага на читателя, за да провиди онова, което без книгата вероятно никога не би съзрял у себе си. Разпознаването в собствената му личност на онова, което пише в книгата, е доказателство за истинност.“ Марсел Пруст ‘Възвърнатото време‘

Речник на термините:
„За да схванете това правилно, знайте, че всички създания на света са свързани помежду си като миговете на времето и в същото време съществуват като отделни мигове във времето. И тъй като всички мигове са създания от време, те са и вашето създание от време.“ Доген Дзенджи


Издателство Милениум, 2014
Преводач: Надежда Розова

Книгата в Goodreads
Още за нея от: Милена Ташева в "Аз чета"

 

Visitors 262416