Main menu
  • kniga.png

gayto gazdanov patishta v noshtaУдивляващ с необикновената проницателност, сетивност и експресивност на Гайто Газданов, този роман се оказа съвършената книга, която внесе благозвучие в противоречивите ми впечатления след завръщането от Париж. Книгата ни връща в началото на миналото столетие, в което историята тече бавно и изпълва страниците така, както едно незначително чувство може да запълни цял човешки живот. Но всъщност в нея са заключени хиляди човешки съдби.

Героят в този роман е емигрант, шофьор на такси, попаднал в чужд за него свят, в който животът му по необичаен начин се преплита с този на напълно непознати хора. В този тъмен, среднощен Париж го спасяват няколко осветени оазиса – кафенето до гарата, където обичайно пие чаша с мляко, и домът му под наем, в който се прибира за няколко часа сън. И всяка сутрин бърза да се събуди от страх да не изпадне в онова полунесвястно състояние, в което реално съществуващи места, заобиколени от мъртва архитектура, заглъхваща музика и безброй човешки маски се струпват в един илюзорен и непознат свят – плод на добре тренираното му въображение, и се опитват да го сломят.

Той е развил до съвършенство своя зрителен рефлекс да вижда несъзнателно и най-незначителни детайли, да запечатва звуци, думи и места като на снимка, най-вече лицата на хората, помътнялото изражение на очите, в което недвусмислено се чете осъзнатото им безсмислено съществуване. Този герой изпитва необяснимо любопитство към света на Платон, Ралди, Алис, Сюзън и Федорченко, примесено едновременно с отвращение и съчувствие към цялата му нелепост и трагично недоразумение.

„Ние виждаме аномалия още в изходната точка. Защо искате всичко останало да бъде естествено?“

Свят на имигранти, пияници, сводници и проститутки, заключил в себе си единствено собственото им съществуване и вечния стремеж за забогатяване, в който изборът на средства е крайно ограничен, а цялата човешка култура и история никога не са съществували. Главният герой на романа се докосва до него без да допусне покварата му да го завладее. Погледът му остава трезв, проницателен и критичен, но никога не губи топлотата на човешкото си съчувствие.

По големите булеварди в сърцето на Париж, в Латинския квартал, Монмартър, Монпарнас или в бедните предградия на един и същи град живеят хора, които говорят на различни езици и са толкова далеч един от друг, колкото ‘ескимосът и австралиецът‘. Всичко е като в ‘гигантска лаборатория, където се извършват експерименти с формите на човешко съществуване‘. Един свят, който социологическите и икономически науки описват с нелепи форми на представата за човека, съществуващи единствено във въображението на именитите си учени и професори.

„В своите интелектуални проявления тази Европа ми напомня знаете ли на какво: на агонията на Мопасан, когато е изяждал собствените си изпражнения. В това е смисълът на днешното състояние на Европа. Не ние сме отговорни за него. Но нека ни упрекват в липса на съвременни интереси, ние предпочитаме да съхраним своя архаичен облик и да се превърнем в живи йероглифи.“

Така във втората половина на романа настойчиво се промъква носталгията на всеки емигрант по родината. Ако си бе останал у дома – в старата къща, със старите стаи, със старите лавици на библиотеката, дърветата, снежните зими и северната пролет, с очарованието на семейната хроника, докато един ден се превърне в своя дядо, заслушан в шума на листата, за да отнесе звука му и в смъртта си – може би щеще да гледа света с по-спокойни и внимателни очи и да разбере повече. Но нямаше да види толкова отблизо рязката социална граница между хората, която ражда отровното усещане за постоянна, дълбока меланхолия, примесена с отвращение към чуждия свят, в който си се озовал, в който се сливат безброй градове и чезнат огромно количество хора.

До ден-днешен всеки път, когато остана сам и нямам нито книга, която да ме защити, нито жена, към която да се обърна, нито най-сетне гладки листи хартия, на които да пиша, аз, без да помръдвам, чувствам до себе си – може би до вратата, може би по-нататък, призрака на нечия чужда и неизбежна смърт.“

Това е един от редките моменти в разказа, в които главният герой ни допуска до интимния си свят. През цялото време героят на Газданов остава отново анонимен, скрит зад разказвача, наблюдава, разграничава се от живота и света на останалите герои, но по човешки допуска няколко съдби да пресекат неговата и да оставят неизлечими следи в спомените му. Вродената му емпатия насища неговия свят с чужда печал, която през целия живот го преследвакато призрака на нечия смърт. Тя е извор на вдъхновение и за следващия му роман „Призракът на Александър Волф“ (1948).

Трагичното недоразумение в живота на малките бели лястовици сред героите на Газданов се състои в това, че светът им често съществува единствено в тяхното въображение. Ако прехвърлим брояча на времето с още едно столетие и отново тръгнем по тъмните улички на Париж, мислите ли, че този свят осезаемо се е променил? Всичко е игра на въображения.

„И понякога, когато обикалях и попадах на такива места, за чието съществуване дори и не подозирах, си мислех, че и досега Средновековието бавно умира там. Но рядко ми се случваше да се съсредоточа върху една мисъл за кратко или по-дълго и след поредното завъртане на волана тясната улица изчезваше и започваше широко авеню, застроено с къщи със стъклени врати и асансьори. Тази мимолетност на впечатленията често уморяваше вниманието ми и аз предпочитах да затвярям очи и да не мисля за нищо.“

Контрастът в образа на Париж – нощният и дневният (светлият и тъмният) е така умело използван, че в миговете, когато очите започват бавно да ослепяват от непрогледната мъгла на единия, се появява другият с особената каменна прелест на фасадата си, която прави облика му непреходен в очите на пътешественика. Смяната на субективната гледна точка, нищожните премествания в позицията на наблюдаващия само с няколко метра или сантиметра в дължина или по ширина, не само променя неузнаваемо един или друг аспект в образа на Париж, но и определя живота на хиляди хора.

С красивата корица, прекрасен шрифт и любимият ми по-малък книжен формат българското издание на този роман ми достави такова удоволствие, че изразявам огромни читателски благодарности към издателство ‘Аквариус‘. И търпеливо очаквам превода и на ‘Вечер при Клер‘ (1929). Макар да принадлежа към поколението на изучавалите руски език, нямам смелостта да го чета в оригинал. Бих пропуснала много от съвършенството на фразата му.

 
Издателство Аквариус, 2015
Превод: Жела Георгиева

 

Visitors 245546