Main menu
  • kniga.png

rebeccaРодена в семейство на писатели, художници и актьори, удостоена през 1969 г. с благородническа титла, Лейди Дафни дю Морие е втората от трите дъщери на актьора Джералд Дю Морие и актрисата Мюриел Бомон. Автор е на романите Птиците, Ямайка, Братовчедката Рейчъл, Заливът на французина, Тъй завърши нашата нощ, Изкупителна жертва, Куклата, издавани и у нас. Романите на Дю Морие са вдъхновени от любовта й към Корнуел, където живее и пише след 20-годишната си възраст. Често я определят като дамска писателка, но стилът й е оригинална комбинация от мелодрама, реализъм, семейни тайни, мистерия, Newgate роман (криминален с биографични препратки към действителни лица) и готически роман с характерните за него фантастични елементи и съновидения. В действителност романите й най-силно се доближават до жанра на т. нар. sensation novel. Тя е изключителен майстор на съспенса.

daphne du maurier

Маргарет Форстър пише за нея: „Няма друг писател, който така победоносно да не се поддава на никакви класификации... Тя отговаря на всички спорни критерии за популярна литература, но освен това задоволява и строгите изисквания на „истинската литература“, нещо, което само шепа романисти успяват да постигнат.“ (вж. за автора в Хеликон).

Романът ‘Ребека‘ е лесно съпоставим с ‘Джейн Еър‘ на Шарлот Бронте заради множеството сходни елементи в тях – приказността на любовта, неочакваното сбъдване на любовния блян, който се превръща в сурова реалност, бракът с човек с различно социално положение, несправедливостите и неволите около адаптирането към новата среда. И при ‘Ребека‘ можем да говорим за т. нар. война на земните стихии, втъкана в развитието на сюжета, за да подсили ефекта на действието – водата, въздуха, вятъра, мъглата, огънят спояват смесицата от реалистични, романтични и готически елементи в романа. Природата е един от главните герои в него. Обширните описания на Мандърли с цялото многообразие от флора, фауна, ландшафтни, архитектурни и цветови нюанси, аромати и форми, въздейства силно върху възприятията на читателя и персонифицира образа на имението.

„Природата отново бе надделяла, лека-полека, крадешком, коварно, само както тя може, бе сграбчила с дълги неотстъпчиви пръсти пътя.“

С подобна одухотвореност са белязани и предметите в имението. Те нямат материална или веществена стойност, а носят тази на миг от живота, мисъл, спомен, настроение.

„Отидох без причина и известно време гледах отворения дрешник и празното легло, подноса с чая на масата. Взирах се в тях, за да ги запомня завинаги, питах сеоткъде идва тази тяхна сила да ме трогват, да ме натъжават, сякаш бяха деца, които не искаха да заминавам.“

manderleyРоманът започва с глава, изцяло посветена на имението Мандърли – образът му е въведен под формата на съновидение, описано през очите на главната героиня – тайнствен и притихнал, игра на въображението, одухотворен от спомените на преживяното. Главата завършва по следния начин: „Защото Мандърли вече не беше наш. Мандърли вече го нямаше.“ С това Дю Морие слага начало на ретроспекцията в романа си.

„Когато някой пише роман в първо лице, този някой трябва да е героят в романа”.

Това е успяла да постигне писателката с образа на младото момиче. Изключителна, детайлна проницателност за психологията на героинята, която Дю Морие превръща във втората Госпожа Де Уинтър, но умишлено оставя без име до края на романа. Стеснителна, неуверена, но по детски непринудена и естествена, тя печели симпатиите на читателя още в началото. Безименността й му дава пълната свобода да се превъплати и съпреживее образа й до каквато степен пожелае. Образът е представен в развитие – плахото момиче постепенно се превръща в уверена млада дама, готова да брани смело любовта си. Бавно, но сигурно любовта й към Максим Де Уинтър надраства предаността на кученце и придобива зрелостта и дълбочината на истинските чувства.

Читателят разполага със свобода на въображението и при образа на Максимилиан Де Уинтър, когото може визуално да припознае в някой от множеството „портрети на непознатия“, съществуващи в световната живопис. Аристократичен, внимателен, сдържан, често замислен, истински джентълмен на средна възраст, той стои благовъзпитано в сянката на двата женски образа.

Бавно и загадъчно Дю Морие въвежда мистериозния образ на Ребека, за да постигне в кулминацията на романа пълна диаметралност с образа на младото момиче с незнатен произход. Ребека е първата Госпожа Де Уинтър - красивата, умната, достолепната, дяволска жена, която физически не присъства в романа, образът й витае единствено в спомените на останалите герои. Но това видение привлича с гравитационна сила като в орбита около себе си всички персонажи в романа и играе ключова роля в развитието на действието. В сблъсъка между нейното “Je reviens“ и отронено признание на Максим „Ребека победи“ завършва изграждането на образа на безименното момиче. Той преминава през изпитанията на ада, за да изплува по-убедителен, завършен и светъл в края на романа, озаглавен с чуждо женско име. Лесно се открояват две диаметрално противоположни групи персонажи, поставени на сцената на старинното семейно имение Мандърли: светлите образи на безименното момиче, Максим и Франк противопоставени на злокобните образи на Ребека, госпожа Данвърс и братовчедът Флавел. Напълно в стила на готическия роман.

Не забелязах в книгата точен времеви репер на събитията. Единствено дребни детайли в описанието на автомобилите, дрехите и забавленията подсказват, че вероятно става въпрос за средата на миналия век. Стилът на поветствованието е изключително приятен, наситен с мелодиката на описанията и с отличителните качества на класическата литература. Преводът от английски на Емилия Масларова носи истинско удоволствие. А наличието на послеслов за творчеството на Дафни Дю Морие би превърнало четенето в напълно завършено удоволствие.

И не успях да харесам снимката на корицата. Щеше ми се това красиво лице да има подчертано английско излъчване. Макар и репликата на Максим: "Имате много хубаво и необичайно име" да дава възможност за интересни вариации. Прочитът на романа разчупва нагласите на читателя, създадени покрай особената приповдигнатост на холивудската му интерпретация от 1940г., с режисьор Алфред Хичкок и продуцент Дейвид Селзник, получила две награди Оскар. Любопитно ще ми е да видя предстоящата на Стивън Спилбърг. Но какъвто и да се получи филмът, книгата си остава абсолютна класика, която е трудно да оставиш преди да си прелистил и последната страница.


Издателство Лабиринт, 2015

Превод: Емилия Л. Масларова

Книгата в Goodreads

Visitors 245546