Main menu
  • kniga.png

spomenite„Помня деня, когато нещо в мен се освободи. Сякаш бях насъбрал необходимата за писане тъга. (...) Всичко се подреди в главата ми и си спомням, че си помислих: „Сега е моментът.“ “
(Един мой спомен)

Тъгата е винаги по-голямо вдъхновение от щастието. Щастието се крие в изживяването на мига, тъгата в преживяването на спомена за щастие, в ровенето из безценното ковчеже със скъпоценни мигове на човешкия живот. А старостта е времето, когато нямаш друго важно за правене освен да разглеждаш "пълните стаи на емоционалната си памет“.

В този роман Фоенкинос е отворил семейната съкровищница от спомени - лични и родови, принадлежащи на известни и неизвестни личности, пресекли случайно или не житейския път на героя му. Оригинално и приятно е тяхното вмъкване в разказа. С тях Фоенкинос скицира бързо и наситено всяка личност и я запечатва в спомен за читателя.

Книгата лесно печели читатели с желанието да споделиш последните мигове на най-близките си, да ги превърнеш в част от тази семейна съкровищница. В романа на Фоенкинос се сблъскваме с познати теми - бягството на старци от старчески дом; пропастта в общуването между родители и деца, която ражда самотници; пак се заговаря за убийството на една муха. Всичко това сме го чели безброй пъти в много романи. Но Фоенкинос го пише по своя си начин – с нежност и носталгия, обичливо, с деликатна си усмивка. Щастието на децата някак комично се разминава с щастието на възрастните. Сякаш са две различни, необвързани понятия. Нещастните родители не могат да отгледат щастливи деца.

„Толкова харесвах способността на децата да се предпазят от нещастие посредством въображението.“

 Но когато пораснат, нещастието нахлува през всички пробойни на живота и ги прави самотни, изгубени без корените си. В този роман на Фоенкинос срещаме обичайните кратки и премерени, напълно завършени изречения. Някои са пленително оригинални, с чудесни метафори. 

„Спомените са място на пристигане, може би те са и единственото нещо, което ни принадлежи.“ Марчело Мастрояни

Книгата проследява живота на три поколения от една фамилия, бавно приглушавайки контраста между мълчаливостта на старостта и нетърпението на младостта с нейната „спешна нужда от щастие“. След тягостното меланхолично начало настроението в романа плавно се издига до любовно кресчендо, за да притихне в края в смирена позитивност. Семейната история повтаря особеностите в цикъла на поколенията от изминалия век: правото на щастие на 30-те (старците), правото на недоволство на 70-те (възрастните) и постоянната колебливост у съвременния човек (внуците). Старците мълчаливо отстояват правото си да бъдат щастливи, да съзерцават в залеза на живота си красотата на спомените, но са принудени да наблюдават упадъка на други старци в старческия дом. Следващото поколение, недоловило в безчувствеността си паметта на вещите, все бърза да се освободи от бремето на излишните спомени. Като чистачка в хотел от непрактичните, забравени вещи на заминали гости. Мълчанието бавно изолира старците от живота, но с него нараства потребността от присъствието на децата като мълчаливи пазачи на скръбта им. Самотата събужда и у двете страни желание за споделяне.

Контраст е постигнат в емоциите на младостта и старостта. Баба, дядо, мама, баща ми срещу Луиз – единственото собствено име, появило се в романа сред главните герои. Лицето на баба е лишено до такава степен от емоции, че е заприличало на съвършено гладко езеро. Лицето на Луиз говори само с поглед и кичурите коса падат край него като последните светлинни отблясъци от фойерверки. То предвещава очакваното начало на любовта, зараждането на онова митологично ние, миговете около което трябва да бъдат непрекъснато изговаряни на глас и тълкувани, за да се превърнат в спомени. Така метафорично запечатан е образът на влюбената двойка: „вървяхме, вървяхме и приличахме на фотография.

И внезапно осъзнаваш, че усещането за самота се чувства най-силно, когато сте двама заради предчувствието за предстояща раздяла – в живота или в смъртта. С интересна дума е обозначил преводачът любовните фантазии на двамата влюбени: фантазъм – фантазия, доближаваща се до самозалъгването. Този роман на Фоенкинос убедително потвърждава едно:

„Животът е упорството да завършиш един спомен.“ Рьоне Шар

Стилът на Фоенкинос е очарователен, както винаги. Без съмнение ми предстои среща и с "Шарлот". Предполагам, че почитател(к)ите му нетърпеливо очакват предстоящите срещи с автора


Издателство Колибри, 2015
Превод: Галина Меламед

Книгата в Goodreads

 

Visitors 262447