Main menu
  • kniga.png

fizika-na-tagata-georgi-gospodinov-janet-45Прочетох „Физика на тъгата” през лятото на 2013г. Попаднах на нея случайно, привлечена от една дума в заглавието й „тъга”. Сториха ми се емоционално несъвместими „физика” и „тъга”. Ето как тази книга се озова в ръцете ми.

Четох я по време на семейната ни морска ваканция. И както самият Г.Г. се пошегува на среща с читатели „Ами това си е плажно четиво!”, къде другаде да го прочете човек... Мястото и времето ми позволиха да остана насаме с нея по начин, който подхожда на такава книга. 

Четенето се превърна в музика с неравен каданс. Симфония от звуци на прелистени страници, море, вятър и съпреживяване. В началото - спокойна наслада, подсилвана с размишления и съзерцание на равната морска шир. Родих се много пъти, бях част от душата на минотавъра, огледах се в многото лица на героя, аз сме – ние съм. Опитах хляба на тъгата. Беше с вкуса на бабиния хляб от детството.

По-късно вятърът се усили. Морската шир се развълнува, пясъкът лепнеше по страниците, а очите бягаха по редовете. Сякаш написани от някой, който е чел мислите ми. Трябва да спра! Само още няколко абзаца.... Шляп. Книгата е затворена. До после. Следва време на блажено премисляне на прочетеното.

След което нямах търпение за после. Най-продължителни бяха паузите след страници на детството. Толкова близки, топли, преживени страници. С онази силна емпатия на детството.

"... оня следобед, в който седя на топлите стълби пред къщи, току-що събудил се от следобедния сън, слушам бръмченето на мухите, сънувал съм отново онова момиче, което никога не се обръща. Дядо ми премества маркуча в градината и тежката миризма на късните летни цветя се възнася нагоре. Нищо не е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми предстои."

Цялото четене на света ми предстои.

И като незрял юноша се втурнах да го изживея. Криволичих по лабиринта на минотавъра, върнах се в 70-те и 80-те, изживях своите първи пъти, колекционирах празни опаковки от каталога на колекциите, събирах изрезки от вестници, социалистически артефакти, купувах чужди истории, допълвах каталога на изчезналите неща, направих списък на нетрайното, маниакално създавах своята капсула на времето за след края на света.

И най-важното, съпреживях отново 70-те, 80-те и 90-те години на моя живот. Избърсах прахта им, съживих цветовете им, вдъхнах аромата на спомените, изживях пълноценно своето детство отново, почувствах самотата си, преживях световната есен, остарявах правилно според граматиката на остаряването....

Създадох своя колекция от нюанси на тъгата. От мрачните й нюанси на тъга, граничеща с гнева, през сивите - на уединението, до най-светлите – тези на съзерцанието. Преживях световната тъга с нейните циклони и антициклони. Участвах в географската карта с миграциите на тъгата.
Успях „ ...за много кратък отрязък време да привлека заблуден облак тъга от някой минал следобед, мой или чужд, да вървя подир него и да потъвам в никотина му.”


Започнах от:

„Как съм?

Не съм. Точка.”

За да мога да кажа накрая:

„Аз бяхме”

И ето я лежи от месеци на шкафчето. Често я поглеждам, отварям и препрочитам глави от нея. Помага ми да настроя струните в душата си в честите моменти на колебание. Моята малка библия на тъгата.

"Човекът трябва да замлъкне за известно време и в отворилата се пауза да чуе гласа на друг разказвач, риба, водно конче, невестулка или бамбук, котка, орхидея или камъче"

Издателство Жанет 45, 2011

Книгата в Goodreads

 

Visitors 262447