Main menu
  • kniga.png

pisatel prizrak rotПризраците на много писатели бродят из тази книга. Ако позволиш на въображението си да ги следва, ще припознае ту един, ту друг, лутайки се между фикцията и достоверността. Романът се чете с удоволствие заради увлекателността на сюжета, дълбочината на образите и тайните вратички в лабиринта на разказа, през които опитният читател може да стигне до по-високо ниво на интерпретация.

Четирите глави на книгата са като огледални зали, в които преминаващият разказвач се оглежда в други образи, сменя гледната точка. В първата от тях ни очаква Маестрото И. А. Лоноф – литературен аскет, образец на търпението и самоотрицанието, изолиран от света в дома си, чужд на всякаква суета, отказал национална литературна награда.

„Човек, съдба и творчество ведно. Какъв жесток триумф!“

Отшелничеството срещу суетата се противопоставят за кратко с въвеждането на друг литературен колос - Абраванел, за да покажат, че имиджът не всякога е точен индикатор за големината на таланта, но винаги за висотата на личността. Абраванел е абсолютен антипод, суетен, самообсебен, вдъхновен от суперевреите, които са героите на творчеството му. За него не съществува обикновен начин да бъдеш велик. Величието е синоним на бляскавостта.

С аскетичния си живот и строга всекидневна програма, Лоноф въплащава няколко присъщи особености на литературния гений: абсолютната скромност и омаловажаване на успеха. В романите му е невъзможно да го забележиш, в действителност все едно го няма. При него има едно пълно отрицание на живота в името на преобръщането на изречения, които имат силата да преобръщат светове.

„Преобръщам изречения. Това е животът ми. Написвам изречение и после започвам да го въртя в ума си. Поглеждам го и още веднъж го завъртам.“ С което успява да напише най-хубавите разкази за евреите скиталци през 50-те в Америка.

И второ, неизбежното условие да станеш добър писател е да си добър читател.

„Бил неспособен да оцени истински един писател, ако не го чете няколко дни поред и то най-малко по три часа наведнъж. (...) Понякога когато неизбежно се налагало да пропусне един ден, предпочитал да започне пак от самото начало, отколкото да го тормози чувството, че се е отнесъл несправедливо към някой сериозен автор.“

Лоноф обаче не е някакъв скучноват, лишен от усмивка, самовглъбен нещастник. Той притежава добре познатото ни средство за самокритика - чувството за хумор, което добавя очарование към образа му.

„Пасивността у именитата личност не е лишена от специфично очарование и загадъчност.“ – „Наистина ли? – възкликна Лоноф. - Трябва да го кажа на съпругата си.“

Личността и творчеството му са обсебили младия писател Нейтън Зукърман, който се появява в ролята на разказвач в три от четирите глави на романа. Вглеждайки се в този литературен колос, Нейтън още по-отчайващо осъзнава незначителността на напъпилия си писателски талант. Все пак открива известна надежда в изказаното от Лоноф метафорично изречение, което го кара за кратко да подпърхва щастливо като влюбено момче:

„Не казвам „стил“. А „глас“, нещо, което се заражда около сгъвката на коленете, за да се издигне високо над главата. Не се тревожете толкова „какво не достига“. Просто давайте нататък. Един ден ще стигнете там.“

Темата за евреите, присъща за всеки роман на Филип Рот и тук обшива целия разказ. Втъкана е в прозата на Лоноф, която отразява времето и обществото със знаменитата си сплав от съпричастност и суровост и с открояващия се глас, който има какво да каже на неевреите за евреите и на евреите за самите тях.

Тя е важен акцент във втора глава заради описаната в разказ на Нейтън семейна история около наследството на гърне с пари. Заради дързостта си той получава от собствения си баща обвинения дори в опортюнизъм и колаборационализъм срещу еврейския род. В този ред на мисли десетте въпроса, които получава от съдия Уоптър звучат като щедро предоставена му възможност за опрощаване на извършените прегрешения. Посочва му се верния път –да изгледа Бродуейската постановка на „Дневникът на Ане Франк“, с което авторът умело ни прехвърля в третата част на книгата. Тя е абсолютна кулминация на драмата с огледалата, в която става истинска престрелка на реплики от книгата на Ане Франк.

„Когато четат, хората не виждат изкуството - те виждат другите хора. И съдят за тях като за хора.“

- „Защо хората от векове мразят вас, евреите?“
- „Защо питате мен? Питайте побърканите дето ни мразят!“

„Някога отново ще сме хора, а не само евреи.“

Образът на Ейми Белет налудничаво се раздвоява, превръща се в този на Ане Франк, а играта с читателя е безупречна. Така Ейми Белет от първа глава се оказва Ане Франк във втора и разгорещена малка сестра на Кафка в последната част – един сложно пречупен образ в огледалото на фаталната жена и съперницата, победителката и жертвата, който демонстрира удивителната способност на писателя Рот да се промъква в чужди тела, умове и сърца.

В крайна сметка усъвършенстването на живите си остава тяхна работа и може да се случи единствено по тяхна воля. Мисията на писателя е да превърне художествените образи върху страниците в човеци от плът и кръв, защото литературната история често се гради върху историята на писатели, предизвикали гнева на съотечественици, семейство и приятели.

Кой е И.А.Лоноф - Бърнард Меламъд, Исаак Башевис Сингър, Хенри Джеймс или Бабел? И кой е Нейтън Зукърман? Какъв е жанрът на написаното – автобиография, трагедия или комедия? Това е огледало в огледалото, игра на илюзиите, литературен театър. Последната глава на книгата за сетен път ни убеждава, че никой не може да измисля тъй дързостно както самия живот.

С чудесен предговор от преводача, книгата е посветена на Милан Кундера. Е, време е за неговия „Валс на раздяла“.

Издателство Колибри, 2015
Превод: Невяна Андреева


Книгата в Goodreads
В други блогове:КнижноИзумен

 

Visitors 245546