Main menu
  • kniga.png

vals razdyala kunderaВалс на раздяла“(1971) ме върна към познати теми и образи на Кундера от разказите „Смешни любови" (1969). Жанрът на романа позволява да бъдат по-широко разгърнати, в целия си диапазон от комичност до абсурдност, около една тривиална сюжетна нишка, която отвежда читателя до вечните екзистенциални теми, припомняйки му познатото раздвоение между смеха и горчивината.

Това са пет дни от живота на героя Клима, пет дни на комични терзания, драматични криволици и сблъсък на житейски философии, кръстосващи съдбите на няколко персонажа, толкова различни един от друг. Леко проследима е основната сюжетна линия за изневярата на тромпетиста Клима, в която се оформя класическата любовна тройка между него, бременната Ружина и съпругата Камила.

С интродукцията и завръзката на първи и втори ден авторът ни оставя да се насладим на познатите щекотливи и често безцеремонни размишления на мъжете за женския пол.

Жената по Кундерова традиция е обект на преценка по някакви показатели. Умствените й качества се определят според цвета на косите и доминантата в профила на лицето, плодовитостта от въздуховместимостта на гръдния кош, разположението на таза и здравината на костите. Светлите и тъмните коси детерминират двата полюса в женския характер. Блондинките обикновено са любовници, а брюнетките – съпруги. Но най-голямата напаст са фалшивите блондинки.

„Тъмните коси означават мъжественост, смелост, прямота и предприемчивост, докато светлите символизират женственост, нежност, безпомощност и пасивност.“
Докато "блондинката, особено фалшивата, неволно се приспособява към косите си. (...) външно е самата деликатност, а вътрешно - самата грубост."

Олга ми бе най-интересният женски образ, макар и леко скучноват. Умее едновременно да се оглежда в емоциите си и да се наблюдава отстрани. Достатъчно умна, за да се съмнява в красотата си. Тя е брюнетката – смела и пряма, която не става жертва на ревността като Камила, нито на любовните си амбиции като Ружена.

В начало на романа образът на мъжа се покрива с този на демагога, преследващ някакви цели. Мъжките образи се разгръщат най-силно в третия ден, когато в романа влиза и последният герой Якуб. Свидетели сме на ефектно кръстосване на шпаги между различни философски позиции и на една символична сцена с лов на бездомни кучета, която отваря темата за ловеца и жертвата.

Якуб и Бъртлъф са антиподните мъжки образи. Между тях стоят тромпетистът Клима и доктор Скрета. Гледните им точки по познатите авторови теми като религия, бог, майчинството (най-голямото табу, в което се крие и най-голямото проклятие), убийството (още във втори ден се заговаря за убийството на нероденото) помагат за изграждането на образите. Темите са внимателно подбрани и логично вплетени една в друга.

Сполучлив баланс е намерен с образа на Бъртлъф - умиротворителят на действието в романа, мъдрият проповедник с кадифен глас, изключителен ценител на удоволствието от живота, излязъл сякаш от модерно евангелие:
„Думата евангелие, както знаете, означава радостно послание, или блага вест. Радостта от живота е най-същественият завет на Исус.“

Якуб е скептикът, натрупал горчив житейски опит, изгубил вяра в смисъла на човека и убеден, че местата на ловецът и жертвата могат лесно да бъдат разменени. Развитието на образа му го доказва, превръщайки го от политическа жертва в непредумишлен убиец на човек.

Убийството е разгледано като експеримент, като тестуване за белег на човешката природа, в който срещу Якуб е изправен образът на Разколников от „Престъпление и наказание‘. Те са на диаметрално противоположни позиции относно правото да отнемеш човешки живот и в реакцията си прямо акта на убийството. Докато героят на Достоевски е раздиран от терзания, Якуб го отминава и забравя с лекота. Може би заради това, че точно тогава идва знамението при срещата с Камила, че тук може да се живее и другояче и животът да има смисъл, че красотата е нещо повече от справедливостта, повече от истината, че е по-реална, по-безспорна и по-достижима. Това е красивият валс на раздяла, който отваря финала на романа, придава известен оптимизъм на този сложен образ, но не дава надежда за справедливостта. Всъщност желанието за мъст е неутолен копнеж за справедливост. Затова виновникът лесно може да бъде оправдан в ролята на жертва и ако вече не успяваш да откриваш разликата между двете, значи си загубил всякаква надежда и си в ада.

Една от последните реплики на доктор Скрета усилва финалните акорди на романа: „Справедливостта просто не ме засяга. Това е нещо извън мен и по-висше от мен. Във всеки случай е нещо нечовешко. Никога не бих имал вземане-даване с тази отблъскваща сила.“

Романът е забавен валс с живота, елегантно дефилиране на абсурдността на битието ни.
Едно великолепно колекционерско издание с кадифена корица, което с удоволствие добавих към домашната ни библиотека.


Книгата в Goodreads

 

Visitors 245546