Main menu
  • kniga.png

obeshtay mi provalТази книга е антология на любовни истории или дневник с любовните писма на един закостенял светоман, неспособен да живее, без да копнее, в който се смесват гласовете на много хора с различни пол и възраст, струпват се мисли, настроения, страсти, натрапчиво се повтарят думи и изрази, вмъкват се размисли около понятия като мечти, свобода, политика, семейство, щастие, удоволствие, болка. В нея женският глас е изненадващо по-стаен, по-аналитичен и заземен в емоциите си. Приплъзва се ту в образа на страстната любовница, ту в този на добрата съпруга, с присъхваща съблазън. Понякога двата се сливат, за да слепят здраво първата и последната история в книгата, да не допуснат да се разпилеят на вятъра 30-те хиляди дни, в които се отучих от толкова много неща освен да те обичам. Този глас от време на време зазвучава с тембъра на неутрален свидетел на любовта, който възпитано приглушава стоновете на страстта.

 Пишещият често изпада в еуфория от сблъсъка с любовта или от незабележителността на мига, в който тя си отива, уморена от разумност. Да, любовта идва и си отива, опустошавайки телата и животите ни, заради нея живеем и с нея умираме. Връхлита ни като щастливо бедствие, разминава ни като нещастно обстоятелство навсякъде - във влака от Порто за Лисабон, в самолета, на улицата, в кафене, в магазин за обувки, фризьорски салон или дори край басейна у дома. Втечнява ни в любовна отмала, жигосва думи по органите ни. Превръща телата ни в музикални ноти, които съчиняват симфонии. Съзерцаваме я с очи и особено силно с кожата си. Обладава ни с несъвършеността си. Тя е толкова човешка, че може да свърши, да те огорчи, да сгреши. И съществува. Само ако се откажем да бъдем съвършени.

„Обещавам да разбирам, обещавам да желая, обещавам да вярвам. Обещавам да настоявам, обещавам да се боря, да откривам, да уча и да се уча. Всичко това, за да ти кажа, че ти обещавам провал. И Бог да ти е на помощ, ако не ми обещаеш същото.“

„Дявол да я вземе тази любов, да му се не види.“

И за да го докаже, ни прави част от непрестанното си бягство от подредеността на битието, от вечното си търсене, случване, от греха, олюляването, чрез които се чувстваш истински жив. И когато всичко това се изчерпи, търси други пътища, други хора. Тогава се включват разказите на Барбара и Педру, Изабел и Андре, Карлуш и Нана, Карла и Луиш ...

„щеше да е вярно, че очите имат много възможности, когато обичат, но нито една от тях не е за виждане.“

Така закономерно се раждат несъвършенствата на книгата. След завладяващата първа глава започва ретроспекция назад във времето. Следват сантиментални и приповдигнати страници с déjà lu (вече прочетено), появява се някакво самоопияняващо се редуване на думи и изречения, които не казват нищо повече, и оставят тръпчив вкус по небцето на читателя, очакващ да дегустира удоволствие. Едно писане под наркоза, което авторът обосновава по-късно по своему.

Да пишеш, означава да си изгубен и всяко твое изречение да търси възможен път. (...) Това е любовен текст, на който не му пука за литературата.“

И в този текст бунтарски се откроява стилът на писане на Педру Шагаш Фрейташ. Интересен с повтарящите се изречения – рефрени, в началото или в края на всеки абзац, с вмъкнатото тук-таме бълнуващо писане, което наподобява бял стих, има прекрасни глави и разочароващи глави... Има нови стилистични способи, които служат да те обичам отвъд всички букви. Това е фразата на Фрейташ, която прилича на ненаситен наркоман и заявява:

Аз съм Педру Шагаш Фрейташ и създавам идеи.(...) Спасението не са нито лекарите, нито лекарствата, а аз точно затова пиша, търся думата, която да ме извади от теб.“

Сигурно щяхме да сме съвършени, ако съществуваха само думи. Несъвършени сме, защото ги има телата, и кокаиновите пръсти по кожата, и играта на оргазми. Затова покажи ми първо порива, а после тишината, но най-вече обещай ми, че никога повече няма да ми обещаваш нищо.

В тази книга тишината е всмукваща и спасява удоволствието от порива. Тя е неистово потребна на влюбените, за да си говорят без думи. Да вдишват любовта.

„Не си представям по-голяма интимност от това двама души да споделят цигара в най-дълбоката тишина на нощта.“

Да измерват понятието дом:
Домът не се измерва в метри, а в количество тишина.
Домовете не служат за живеене, домовете служат за обичане
.

Тишината е страшна единствено, когато не те чувам да мълчиш до мен.

Затова не ми се иска да подхождам към книгата като омразните Педру литературни критици. Но си мисля, че писането и говоренето за любов понякога изчерпва енергията ни за нея. Сещам се отново за „Любовен живот“ на Цруя Шалев и за едно нейно изречение: „Проблемът при теб е, че смесваш толкова краткия живот с любовния живот, а тях ги дели цял свят“. На което Фрейташ би репликирал с онова неговото: „Не планетата трябва да бъде спасявана, а хората.

Не знам какво да кажа след тази книга освен: „Прости ми, че те обичам мълчаливо.


Издателство Софтпрес, 2015
Превод: Илияна Чалъкова


Книгата в Goodreads

 

Visitors 254597