Main menu
  • kniga.png

zhivotsledzhivotХронологията на романа е затворена между две дати - 11 февруари 1910 и юни 1967, но в действителност трудно бихме могли да говорим за такава. Книгата съдържа глави с циклично повтарящи се заглавия и дати. Примерно има 11 глави със заглавие „Сняг“, случващи се на датата 11 февруари 1910. Аткинсън прави интересен експеримент с фабулата, демонстрира ни нагледно как "ако напишем това, може да се случи така" и ни оставя озадаченo да разсъждаваме кое има решаваща роля в живота ни - случайността или предопределеното.

Романът разказва за живота на английско семейство, раждането на петте им деца, третото от които – Урсула, е главната героиня. Разказът маркира Първата световна война, концентрира се по-детайлно върху Втората, пресъздавайки изключително ярки и запечатващи се картини на бомбандировките. Жестокостта на войната е представена както в хуманен аспект като абсурдна смърт на човешки същества и близки хора, така и под формата на сурова статистика на жертвите, отразена във военните документи. Контрастът между двата подхода шокира читателя.

Разказът редува война и мир, неочаквано вплита популярни исторически лица и събития, дава различна гледна точка към икономически и социални проблеми на обществото от онова време (отчуждението, бунтът към традициите, безумието на войните), пречупена през образите в книгата.

На моменти романът изглежда като мащабно déjà vu, измама на съзнанието, неразгадаема загадка, като видяното зад онези врати между този свят и отвъдното, което не е достъпно за всекиго. А животът ти се струва съставен от „неясни спомени за извисяване и падане в тъмнина“, в които има повече дисонанс, отколкото хармония и това го прави невъзможен за описване. Сякаш си попаднал във виртуалния свят на компютърна игра:

„Преминаваш нататък, нагоре или надолу, понякога и настрани. Целта е нирвана. Тоест да не бъдеш.“ Умираш, връщаш се на по-ниско ниво и продължаваш отново. До следващата си смърт. 

Кратко и точно резюме на книгата дава следният диалог от чужди мисли, пришити като реплики на двама от героите:

Теди: - А ако имахме възможност да го живеем отново и отново, докато накрая е идеално? Нямаше ли да е прекрасно?
Урсула: - Мисля, че щеше да е изтощително. Изкушавам се да цитирам Ницше*, но знам, че ще ме пребиеш.

Това се случва и с читателя докато чете. Дори постигнатата степен на идеално в последната глава на романа не носи пълно удовлетворение. Но начинът, по който Кейт Аткинсън изгражда героите и оригинално разгръща поветствованието успя да задържи до края интереса ми към книгата. И в същото време опази дистанцията ми на наблюдател и скептик към философски предположения като това:

„Ами ако няма доказуема реалност? Ами ако освен съзнанието няма нищо? Философите отдавна са се „справили“ с тоя проблем...“


* "Какво ще стане, ако някой ден или някоя нощ в най-самотната ти самота към теб се прокрадне един демон и ти каже: 'Този живот, какъвто сега го живееш и си го живял, ще си принуден да го изживееш още веднъж и още безброй пъти (...)'. Няма ли да се хвърлиш ничком и да скърцаш със зъби, и да проклинаш демона, изрекъл тези слова? Или си изживял веднъж някакъв чудесен миг, когато би му отвърнал: 'Ти си бог и никога не съм чувал нищо по-божествено!'. "
Ницше "Веселата наука"

 

Издателство Колибри, 2016
Превод: Ралица Кариева

Книгата в Goodreads
В други блогове: Книжен Петър

 

Visitors 245546