Main menu
  • kniga.png

pletachkataДраги Monsieur Houellebecq,
(...) Да заплетеш по някакъв начин човешките взаимоотношения и да наблюдаваш как или се разплитат, или се накъсват на неизползваеми конци, се оказва изключително стимулиращо упражнение за позастарели тела с действащи мозъци и аз възнамерявам да се възползвам от това неземно удоволствие, както между впрочем го правите и вие.“ („Плетачката“)

Тази алюзия към „Възможност за остров“ описва добре работата на писателя в настоящата книга. На пръв поглед откривам една съществена разлика с писането на мосю Уелбек: в нея неоценимата доза негативизъм е заменена от оценима доза позитивизъм. Разказите на Живка Иванова са топли и ароматни, приготвени от женски ръце. Те събират живота в цветен, дъхав букет и го поднасят на читателя. Селски идилии и градски реализъм, мистичност и романтика се вплитат в истории, в които женските образи са излети в художествената плът с внимание и дълбочина на детайла, с точните пропорции модерност, загадъчност, еротика и драматизъм за всеки от тях.

Мълчаливи са тези образи, дори и детската бъбривост е преразказана. Но оскъдността на диалозите не отнема от словото и не оставя липси у читателя. Писателката ловко балансира между лаконичност и сладкодумие, умело играе с модерното слово и с диалекта, с алюзията и метафората, за да придаде нужната автентичност, цветност и пълнота на поветствованието.

 Светофарът“ е чудесна интродукция към сборника. Една обичливо намигащата алюзия към романа на Сервантес, в която класическите образи са пренесени сред модерен декор, в задушливия въздух на градския булевард.

„Всъщност, униформите във всички батални сцени на Елизабет Томпсън са червени.“ („Синьо“)

В далечината червенее Дулсинея, дегизирана в есенната рокля на клена, заради нея лъчът от червеното око на светофара конкурентно се кръстосва с копието на рицар философ (поседнал върху червено-синото каре на покривалото на коня си) и ето ти готов модерният сюжет за рицарски двубой. Един нов Санчо Панса, възпитан и с въображение, се появява в ролята на оръженосец.

Още няколко интересни препратки ще срещнем по-натам, ще ви ги оставя за изненада. Това, което приятно ме очарова в разказите на Живка Иванова е пълнотата на женските й образи. От най-плътните – София, Жана и Дана, зрели, ухаещи на резенчета круша и есенна нега, през пълнените душѝ на Стана, Неда и Христина, които прелъстяват тихо и обичат вярно един-единствен път, та до най-мистичните – онези на самодиви, които се разкриват само в игри на въображението (Стефана, Пролетина, африканката).

„Не кради. Не крада, ще му прелея малко топлина и ще си тръгна. Но не си тръгна.“ ("Христина голямата и Христина малката")

Наплетен с меланж от модерно и патриархално, мистично и реално, фино апликиран с пъстри магии и приглушени страхове, образът на жената в тези разкази открито внушава, че походката и положението на главата не се научават. С тях се раждаш.

Не по-малко интересни са детските образи в книгата, особено в двата разказа („Пълнени души“ и „Българските афганистанци“), в които те са главни персонажи. Техният свят е често ретроспекция към детството на някой пораснал герой, придава топлина и загадъчност на образа му, отключва естествената връзка с природата и селото, с тайнството на ритуалите. Това са чувствителни деца с аутистични черти, диви и мълчаливи, свикнали да ги хокат.

Мъжките персонажи обикновено са второстепенни герои, важен щрих за по-пълното разгъщане на женския образ. Има три разказа обаче, в които те влизат в главните роли и заковават поветствованието. („Who are you, what have you sacrifiсed”, „Людмил“, “Вината като птица“). Образът на Людмил е най-детайлен – абсолютен фаворит; останалите два са интересни наброски на характери, направени в конкретна сюжетна ситуация.

Синьо“ и „Корона“ са неочакваните разкази.
Синьо“ е единственият в книгата, в който се появява социално-политическа тематика. Една оригинална интерпретация на заплахата от тероризма, красиво туширана от метафори в синьо и пластмасов рицар. Този разказ чудесно кореспондира на първия (Дон Кихотовския в преобладаващо червено) и за мен слага точката на кулминацията в сборника. Разказ за безсилието, но и удобността на позицията ни на емоционални наблюдатели на събитията – изолирани, със заглушени гласове, в стъклените аквариуми на домовете си. Разказ – извинение, но и обвинение за недалновидността на командващите, довела до безсмислената загуба на толкова човешки живот.

Привидно „Корона“ рязко контрастира на „Синьо“. Той носи екзотиката на африканското, полетът към свободата чрез танца на съблазънта. Но в края му се появява символика на жертвоприношението, позната в българските религиозни традиции с наименованието курбан. Тя пуска свързващата нишка и с последния разказ в книгата. Животно е принесено в жертва, за да освободи духа на детето Мария.

„Само от твоята кръв, заразена с любов и свобода, мога да приготвя най-силното любовно питие, което ще излекува немощното ми тяло!“ ("Корона")

Трябва добре да владееш тънкостите в плетенето, да умееш така да заплиташ и разплиташ конците на човешките взаимоотношения, че да превърнеш това упражнение за писателя в удоволствие за читателя. Майсторски се е справила Живка Иванова.


Издателство Жанет 45, 2016


Visitors 272517