Main menu
  • kniga.png

petar tushkov otdel iНе съм чела подобна книга в най-новата българска проза. Приятно и внимателно писана с познатия небрежно-разсеян маниер на разказване от шпионските романи на Богомил Райнов, допълнен с есеистичното, дръзко писане на Георги Марков. С тази книга Петър Тушков отправя предизвикателство към жанровете, създавайки алтернативна история с елементи на соц криминален роман и научна фантастика от времената на Студената война. Смяната на разказващия, редуването на лаконични, но ключови диалози и на неми сцени, изиграни с езика на тялото, както и множеството кинематографски заснети епизоди превръщат романа в любопитно четиво за всякакъв тип читатели. Авторът играе с историческите факти, базирайки се на реални събития и действителности, които доразвива в сферата на фантастичното. Разбърква ги, оставя липсващи части в пъзела, в които читателят да впрегне въображението си.

 “Усмихнати войници показваха на камерата татуировки от вътрешната страна на китката на трупове на ликвидирани заразени и татуировките безпогрешно сочеха, че все още ходят живи мъртъвци от лагерите Бухенвалд, Дахау, Треблинка, Биркенау. Нито един мъртвец нямаше да прекрачи границите на отвоюваните територии и комунизмът щеше да изгрее над доблестните освободители на света, когато и последната следа от зараза изчезнеше под устрема на червените батальони.“

Действието се развива през 1957-ма – годината, в която са изстреляни два съветски космически кораба по програма Спутник за сателитно наблюдение на земята. Твърде безславна обаче за американските им конкуренти заради фиаското с ракетата Вангард през декември. На фона на това добре седят фантастичните измислици във фабулата – кражба на „въздушен обект“ от военен полигон, „инфектирани бойни единици“ в чуждестранните посолства, научна конференция на тема „Природни феномени и неидентифицирани обекти“, научните експерименти на Шматко. Но са бленувана утопия и сполучлива ирония на българската соц действителност, описана от Георги Марков в задочните му репортажи като „задържане на процесите на развитие в българската наука и техника, където партийното папагалничене има най-пагубен антинаучен ефект“.

Изключително убедително е предадена сивотата на 50-те, стерилността на идеологията, авторитарността на ръководителя, неприкосновеността на институциите. Пресата е абсолютен „антивестник“, който се препечатва всеки ден, като се сменят само датите и снимките.

„В Земеделието и Промишлеността новините доста приличаха на тези от централната емисия по радиото. Бригадирски устрем, преизпълнение на плана, кипящ възторг от победите на кооперативното движение.“

Темата за града и страха ме върна към романа „Кротките“ на Ангел Игов:
улиците продължават да пустеят, а единствените признаци за живот из кооперации и къщи са страхливо помръдващите спуснати пердета.“

Сред описанието на една очаквано сива соц действителност в текста изскачат неочаквани изрази, които пренасят читателя в нови реалности - бежански квартали на София, пустеещи селища в Сибирската тайга, Добруджански военен полигон, а думичката „зомби“, употребена в контекста на диалог, се оказва във фокуса на няколко ревюта за тази книга. Признавам, че фантастиката не ми е страст, та въображението ми не успя да се разгърне в тази посока. Не мисля, че зомбитата имат натрапчиво присъствие в романа, по-скоро се появяват като бекграунд в няколко силни кинематографични сцени, например при преразказа на руския филм, в сибирската тайга и в сцената със смъртта на Камий.

„Беше декор, зад който имаше единствено празни черни кулиси, чужди стаи и километри заснежени поля, из които бродеха мъртъвци – мъртви като нея, намръщени, озъбени и забравили имената си като нея.“ 

Интересен е похватът със смяната на разказващия в края на книгата. Авторът отнема думата на мълчаливия лейтенант Кригер, за да даде алтернативна гледна точка чрез Паганини – вече мъртъв герой, и ключови опции за разплитането на историята. Образите на Янева, капитан Добрев и посланиците (особено френският), както и двамата комсомолци с тефтерите, сивият Попцонев (появящите се в сцените като във филм на Дейвид Линч) накрая убедително събират разнопосочните идейни внушения в едно:

„Някой вече беше подредил картите и бе подготвил плакатите с лозунги за поне пет манифестации напред.“

Поздравления към издателство Ерго за дизайна на корицата и оформлението на книжното тяло. 
Един чудесен прочит има в Shadowdance.

 

Visitors 285475