Main menu
  • kniga.png

vecher pri klerЕдна вечер при Клер измества финала на романа в началото и се превръща в отправна точка на ретроспекция към юношеството на автобиографичния разказвач. И в този роман на Газданов откриваме характерната безсюжетност, заради която критиците го сравняват с Марсел Пруст, и познатата красива мелодика на фразата, която ту ни полюшва с кораб към непознат остров, ту ни унася с ритмичното потракване на влака из степта в едно пътуване от детството към зрелостта. Това е първият роман на Газданов (1929), с най-светлия му лирически герой, все още ненатежал от жизнен опит, описан в текста като запас от разбирания и зрителни или вкусови усещания; с онази пленителна неспособност за незабавен душевен отклик към случващото се около него, назована като състояние на най-дълбок душевен припадък.

често се губех, не бях нещо веднъж завинаги определено, променях се, ставах ту по-голям, ту по-малък, и може би тази неопределеност на собствения призрак, която не ми позволяваше да се разделя веднъж завинаги и да се превърна в две различни същества, бе причината в реалния си живот да бъда много по-различен, отколкото изглеждаше възможно. (....) В мен оставаше само едно чувство, което тогава узря окончателно и повече не ме напусна – чувството на прозрачна и далечна печал, съвсем безпричинна и чиста.“

В този роман отново долавяме особеното противостоене между физическото тяло и духа, припомняме си онова разкъсване на аз-а, описано и в „Призракът на Александър Волф“, които създават усещането на героя за неестествено пребиваване между действителното и мнимото, дължащо се на неумението да разграничава усилията на въображението си от истинските, непосредствени чувства, породени от събитията, които се случват с него. Чрез красотата на поветствованието, наситено с хармония между душевни и природни съзерцания, спомени за фрагментирани случки и с пъстра галерия от образи, Газданов описва едно пътуването през детството на своя герой, подготвяйки неизбежността на навлизането му в живота, ускорена от непреодолимото му влечение към неизвестното, към нови възможности и нови земи.

gazdanovОтново ни очарова любопитството на разказвача към непознатите хора, които принадлежат на друг свят, различен от неговия; желанието и удоволствието му да ги наблюдава и предизвиква към дребнави откровения, които никога не будят подобаващо отвращение у него, защото крайните отрицателни чувства не са му присъщи. Паметта на чувствата, а не на мислите, е толкова по-богата и силна у героя му, че винаги пречупва разказа през призмата на възприятията, лишавайки го от запомнящ се сюжет.

„Всяко заминаване беше за мен начало на ново съществуване. (...) необходимост отново да живея опипом и да търся между новите предмети и хора наоколо такава, повече или по-малко близка среда, където да мога да си възвърна предишното спокойствие; то ми беше потребно, за да дам простор на онези вътрешни колебания и сътресения, единствените, от които бях силно обсебен.“

Преоткриваме образа на руския човек, пресъздаден в богатство от типажи, разгърнати на фона на Гражданската война; наблюдаван в цялата му разноликост от загрижения, опрощаващ, но не безкритичен поглед на героя на Газданов. Красив и покварен, страхлив и сърцат до лудост, омерзен и омерзителен, изпепелен и въздигащ се чрез тъгата на руската песен, това е руският човек, при който всяко качество, доведено до последната си степен от безумието на войната, престава да бъде обикновена човешка особеност и се превръща в уникалност.

Имаше нещо много невероятно в изкуственото събиране на хора, които стреляха от оръдия и картечници; те се движеха по полята на Южна Русия, пътуваха на коне, препускаха с влакове, гинеха, премазвани от колелетата на отстъпващата артилерия, умираха и шаваха, докато умираха, и напразно се опитваха да изпълнят голямото пространство на морето, въздуха и снега с някакъв свой, небожествен смисъл. И най-обикновените войници, които при тази обстановка си оставаха предишните Ивановци и Сидоровци, съзерцатели и безделници, по-силно от всички останали страдаха от това, че случващото се е нередно и неестествено, и загиваха по-бързо от тях.“

Образите на Газданов са галерия от графични портрети, сред които се открояват тези на родителите му, погалени в светли тонове любов и носталгия.

„Те никак не си приличаха с татко – нито по навици, нито по вкусове, нито по характер. Струваше ми се, че в нея се таи онази опасност от вътрешни експлозии и постоянно раздвоение, която беше съвсем безспорна у мен. (...) Тази спокойна жена, приличаща на въплътена картина и сякаш съхранила в себе си прекрасната й неподвижност, всъщност съвсем не беше такава, каквато изглеждаше. Трябваха ми години, за да го разбера, а когато го разбрах, прекарвах часове наред замислен, представяйки си нейния истински, а не привиден живот. Тя обичаше литературата толкова силно, че това изглеждаше странно. Четеше често и много и когато свършеше книгата, не разговаряше, не отвръщаше на въпросите ми, гледаше право пред себе си с неподвижни, невиждащи очи и не забелязваше нищо наоколо.“

Прекрасният образ на майката, труден за тълкуване от едно дете, с който порасналият Коля се оказва в толкова близка връзка. Тя е единствената, която не само подозира, но и познава недостъпния свят на неговото друго съществуване. В романите на Газданов този образ често намира свои проекции в образа на любимата. Образът на бащата – едно непораснало момче, влюбено в музиката, лова и морските приключения. Неговата ненавременна смърт слага край на вечерните приказки за пътешествия с кораби и начало на бавното отплаване към зрелостта.

„Харесваше ми да обичам някои хора, без да се сближавам особено, тогава в тях оставаше нещо недоизказано и макар да знаех, че то може да бъде съвсем просто и обикновено, все пак неволно си създавах илюзии, които не биха се появили, ако нямаше нищо недоизказано.“

Аркадий Савин – лудият смелчага с магическа сила, излязъл сякаш от мрачните предели на Средновековието. Офицерът Алексей Василиевич Воронин, инженерът Борис Белов, винаги печалният художник Северни, учителят Виктор Николаевич, за който смисълът на живота е в търсенето на истината, дори и тя да не съществува такава, каквато си я представяме – същото, около което гравитират и философските беседи на чичо му Виталий.

„И помни, че най-голямото щастие на земята е да мислиш, че поне нещо си проумял от живота, който те заобикаля. Ти няма да проумееш, само ще ти се струва, че си проумял, а когато си спомниш за това след известно време, ще видиш, че не си го проумял правилно. А след още една година или две ще се убедиш, че и вторият път си сбъркал. И така безкрай. И все пак това е най-важното и най-интересното в живота.“ (Виталий)

Последен оставям образа на любимата. Твърде характерен и важен образ за романите на Гайто Газданов, чрез който героят му се разкрива напълно и печели безусловната любов на своите читатели. Това е образът на любовта, а при Газданов във всяка любов има тъга.

„Oui, mon petit, c’est triste, nous sommes bien malhereux quand même.” *

Образът на Клер с нейното капризно очарование, с тези ту смеещи се, ту потъмняващи от тъга очи, които се боиш да не оскърбиш с неумело движение. Тези очи, притежаващи дарбата за толкова преобразявания, ту жестоки, ту безсрамни, ту засмени.

Та кой ако не Газданов може да открие хармония между любовното чувство и играта на цветовете в спалнята на любимата?

Лежах до Клер и не можех да заспя, и като откъснах поглед от пребледнялото й лице, забелязах, че синият цвят на тапетите в стаята сякаш изведнъж бе станал по-светъл и странно променен. Тъмносиният цвят, какъвто го виждах със затворени очи, винаги ми се струваше като проявление на някаква разгадана тайна и откритието бе мрачно и неочаквано, и сякаш застинало, преди да успее да се прояви докрай, сякаш усилието на нечий дух изведнъж е секнало и вместо него се е появил тъмносивият фон. Сега той се бе превърнал в светъл, сякаш усилието все още не беше приключило и изсветлявайки, тъмносиният цвят беше открил в себе си неочакван, матово-тъжен оттенък, който странно съответстваше на моето чувство и несъмнено имаше отношение към Клер.“

Лесно успяваме да направим паралел не само между вечерите, но и между образите на Клер и Елена Николаевна („Призракът на Александър Волф“). Тъжните, унизително спокойни очи, в които се чете немият упрек „Нима не разбираш?“ и онази усмивка, която се появява неочаквано и променя отсъстващия израз на лицето в опияняващо излъчване на топлина и очарование. Ироничната нежност на гласа и природната им сдържаност, чиято диаметралност изглежда странна, но омайваща. Тази неестествена отделност на душевния и физическия им живот, която, ако се извърши в действителност, ще ги направи абсолютно щастливи. Близостта с тях изисква разрушително напрежение тъкмо заради противоречието между тази сдържаност и непреодолимата им привлекателност.

На мен ми предстои може би някакво ново душевно пътешествие и пътуване в неизвестното, както вече ми се е случвало в живота.“ („Призракът на Александър Волф“)

Образът на любимата при Газданов е събирателен образ на непостижимата любов. Любовта, като животът, го въвлича в едно изтощително, но жадувано пътуване към непознати земи. В любимата на лирическия герой винаги има нещо неизвестно, загадъчно и чуждоземно, което го обсебва физически, но дава свобода на въображението му да доизгражда този образ такъв, какъвто би искал да бъде.

„...така сега съжалявах за това, че повече не мога да мечтая за Клер, както съм мечтал винаги; и че ще мине още много време, докато си създам друг неин образ и той пак стане в друг смисъл толкова непостижим за мен, колкото непостижими досега бяха това тяло, тези коси, тези светлосини облаци.“

Газданов е не само прецизен наблюдател, изключителната стойност на прозата му се дължи на необикновената сетивност, с която преживява образите, природата и света около него, с която ги приласкава в обятията на това въображение, белязвайки ги с безпричинната си и чиста печал.

„чувството за загуба и тъга е особено силно в хубави дни, когато въздухът е особено лек и прозрачен; струваше ми се, че такива състояния са познати и на моята душа и ако някъде дълбоко в мен настъпва тишина на мястото на тихия и непрестанен шум на моя душевен живот, (...) значи се е случила катастрофа.“

Четох книгата преди месеци и не спирам да мисля за нея. Без съмнение още много впечатления остават несподелени, но ще завърша с едно удивително описание на природна картина, което доста точно пресъздава света на лирическия му герой и е прекрасна илюстрация за красотата и музиката в прозата на Гайто Газданов.

Най-много от всичко обичах снега и музиката. Когато вилнееше виелица и изглеждаше, че няма нищо – нито къщи, нито земя, а само бял дим и вятър, и шумолене на въздуха, и когато вървях през това движещо се пространство, понякога си мислех, че ако легендата за сътворението на света се беше родила на север, то първите думи в свещената книга щяха да бъдат: „В началото бе виелицата“. Когато тя утихваше, под снега изведнъж се появяваше цял един свят като приказна гора, израсла от нечие космическо желание; виждах кривите линии на черните сгради и навятите преспи, и малките човешки фигурки, крачещи по улиците. Особено приятно ми беше да наблюдавам как по време на виелица птиците летят през снега и кацат на земята: те ту прибираха, ту отново разперваха криле, сякаш не искаха да се разделят с въздуха, но въпреки всичко кацаха и веднага, като в някакво вълшебство, се превръщаха в черни буци, които крачеха с невидими крака и изтърсваха крила с особено птиче движение, което кой знае защо ми беше съвсем разбираемо.“


Издателство Аквариус, 2016

Превод Жела Георгиева

* Ах, мъничкият ми, тъжно е, ние все пак сме много нещастни." (фр.)

Visitors 286133