Main menu
  • kniga.png

kradecat-na-knigi-zusak-pergament-presС герои като тези, не можеш да останеш безпристрастен към книгата. Удивителни положителни образи, изваяни с внимание и непринуденост. Създадеш ли ги върху белия лист, можеш да си спокоен, че сами ще се развият, ще изживеят живота си, ще сплетат красиво нишките на сюжета. Писателят ги зачева, времето ги развива. В онова време на световна лудост образите на деца - герои оживяват много силно.

Лизел – крадецът на книги, помъдряла за годините си като всяка дете на войната. Дете, събуждащо се всяка нощ от кошмарите на детство си. Съновидения за непосилни сбогувания и раздели заради смъртта. Единственото им хубаво нещо е, че те довеждат Ханс Хуберман – нейният нов баща. Да бди над нея. С обич да я утеши.

Часовете, прекарани с него са най-щастливите.
„Това лято беше ново начало ... и нов край. Когато погледна назад, аз си спомням ръцете си, хлъзгави от боята, и звука от стъпките на татко по улица „Мюнхен” и знам, че частица от лятото на 1942г. принадлежеше само на един човек.”

Ханс Хуберман. Изваян до съвършенство. В образа на бащата. И на хуманиста. Незабравими образи.
Хуманистът Хуберман: ”И сетне едно човешко същество. Ханс Хуберман. Ханс ги наблюдаваше над главите на струпалата се тълпа. Сигурна съм, че очите му бяха сребърни и напрегнати. ... Евреинът стоеше пред него в очакване на още една порция присмех, но вместо това видя заедно с всички останали как Ханс Хуберман протяга ръка и му подава къшей хляб, като магия”.

Ханс: Мили боже, аз съм пълен идиот.
Лизел: Не, татко. Ти си просто човек.

Бащата Ханс: „И тя ги видя веднага.... Лизел забеляза колко странни са очите на нейния приемен баща. Бяха направени от доброта и сребро. Меко сребро, което се топеше.”
Всяка нощ тези очи й четат по няколко страници от първата й открадна книга.

Книгата – поражда войни („Mein Kampf”), спасява животи и побеждава войната. Четат я в скривалището по време на бомбардировки. Утешава в нечовешката мъка по загубено дете. Изцелява болни евреи. Доказва любовта на Руди. Сближава човеците в трудни времена. Нещо, заради което си струва да откраднеш. И нещо тъй ценно за крадене. По-ценно дори и от хляба в онези мрачни години.

Чрез нея в речника на Лизел влизат нови думи: „Неизоставяне: проява на доверие и обич, често разпознавана от децата.” И един ден Лизел „щеше да ги държи (думите) в ръцете си като облаци и щеше да ги изтисква като дъжд.” И това ще спаси живота й.

Но да не забравяме, че всичко започва със Смъртта. Тя е очарователният разказвач. Добра, дружелюбна, добросърдечна – трите „Д”. Дори и смъртта има сърце. Винаги говори за себе си в женски род. Само жена може да отнася с такава нежност душите на мъртвите сякаш носи спящо дете.

Руди Щайнер – момчето с лимонено-жълта коса и нелепо-тъжна усмивка на устните. Бегач на къси и дълги разстояния, готов да преследва мечтите си. И да обича, колкото е по-силите на едно единайсетгодишно дете.
Руди: „Какво ще кажеш за една целувка, Saumensch?”
Лизел: “Не краката, а сърцето ми е уморено. Едно тринайсетгодишно сърце не трябва да се чувства по този начин.”
Руди беше дарител на хляб и на плюшени мечета. И нейният най-добър приятел. За него смъртта казва: „Той винаги ме кара да се чувствам особено, това момче... Всеки път. Това е единственият му недостатък. Той стъпва върху сърцето ми. И ме кара да плача.”

Илза Херман – ефирно превъплащение на страданието. Изкусителка на крадци на книги. Жената-сянка, която безмълвно пуска крадеца на книги в друг свят – голямата кметска библиотека, чийто прозорец по случайност често е оставен отворен ...

Подарък за Лизел от Илза Херман - Речник на Дуден
Значение No 2: Опрощение – Да спреш да чувстваш гняв, враждебност или негодувание
Сродни думи: прошка, оправдание, милост.

Евреите – безгласните човешки същества. Макс е един от тях. Той спи на пода с въглавница под главата, а сутрин отново се връща в мазето, в което прекарва дните си. „Еврейският плъх се прибираше обратно в дупката си.” За да чете, рисува и пише истории. И да трепери от студ. Историите подарява на приятел: „Сега живея във мазе. Все още сънувам лоши сънища. Една нощ, след поредния кошмар, над мен стоеше сянка. Тя каза: Кажи ми какво сънуваш? И аз го направих. В замяна тя ми обясни от какво са направени нейните сънища.”

А тя, Лизел, му подаряваше шепи сняг през зимата. И още тринайсет подаръка, за да се събуди след болестта. Последният от тях е таблетка тъга, разтворена сред страниците на книгата, която вечер му чете. Месеци наред Макс вижда небето навън единствено с нейните очи и думи. И го рисува да не го забрави.

„На стената той нарисува дълго плетено въже с капещо слънце в единия му край, което създаваше впечатлението, че можеш да се гмурнеш в него. Върху разтегления облак изобрази едно момиче и един евреин – те вървяха с разперени ръце към капещото слънце.”

Те двамата вървяха по въже към слънцето. Единият беше крадец на книги. Другият открадна небето.

Смъртта за евреите: „Обречените евреи – техните духове са в скута ми докато седим на покрива до димящите комини. Някои от тях улавях, когато бяха едва по средата на полета си. Всички те бяха леки, като празни орехови черупки. Те бяха евреи и това бяхте вие.”

Удивително изливане на исторически събития в ежедневието на малките хора в провинциален немски град през втората световна война.


Издателство Пергамент, 2010
Превод: Станимир Йотов

Книгата в Goodreads
В други блогове: Изумен, Книголандия

 

Visitors 272519