Main menu
  • kniga.png

lyubovta-na-35-godishnata-zhena-terziyski-janet-45Напоследък съм се пристрастила към български разкази. Може би това улесни избора ми измежду 35-годишната жена и 45-годишния мъж на Калин Терзийски. И факта, че си бях дала прекалено дълга почивка от търсене на смисъла на живота след романа „Лудост”.

Трудно се пише за Калин Терзийски. Ако зачетеш разказите, няма как да сбъркаш автора. Те носят особена сетивност и помъдряло отчание.

Тихата съзерцателност на първите два разказа беше твърде добро начало. Съзерцанието на малкия човек – Кучката Лора и Пешо Морския – с онази симпатия, която описва, а не обяснява, разказва, но не вдъхновява, ме спечели отново като читател. Разкази за малкия човек, у когото внезапно се е събудила жажда за красота.

Малкият човек, към когото животът обичайно не е бил благосклонен, но в когото дреме обречен зародиш на голям човек. И ако някой ден, по случайно стечение на обстоятелствата, онзи спящ недорасляк се събуди, може да изненада останалите малки хора с нещо драматично голямо, което ще си остане незабелязано поради факта, че е неразбираемо за тях. Затова никой не се впечатлява от отсъствието на Пешо Морския, удавил се в преследване на русалката от своите сънища. Нито от убийството на Кучката Лора. Животът на малките хора приключва нелепо, тъжно и незнайно, такъв, какъвто е бил през цялото време. Дотолкова, че дори и разказвачът не е изненадан от това.

Всъщност образът на разказвача плавно преминава през особената сетивност на самотен наблюдател, насища се със сивотата на отчуждения човек и се обезцветява до самотника със сухо сърце и притъпени сетива. Първият ми допадна най-много. Не точно заради цветовете, по-скоро заради хуманността.

Идеята за малките и големите се вплита в образа на отчуждения човек, за когото има един основен проблем – чудовищният брой на хората, които нямат нищо общо с живота му. Огромната пропаст между това, което е и това, което е извън него. „Възможно ли е да умре някой, а светът да продължи да съществува? Та нали, ако умра аз, светът ще престане да съществува.”

В „Разговор с един арабин” към всичко това се добавя и субективната интерпретация на политически събития през погледа на един мюсюлманин. Когато малките се борят за свобода по отчаян начин правят отчаяни неща, за да се почустват значими. Когато големите се борят за богатствата си, те не могат да прощават, защото им липсва мъдрост за това. Или както смирено заключава християнинът: „Американците ... Те са още малки”.
В търсене на истината се допитваме до мирогледа на двете религии с най-много последователи по света и заедно с автора стигаме до простичкото: Да се прости! или Светът трябва да помъдрее, ако иска да оцелее. Сигурна съм, че и последователите на будизма биха се присъединили към това възвание.

В познатата атмосфера на „Лудост” ме върна „Дядо Коледа като млад”. Тук разказвачът е професионален наблюдател. Образът на обезверения психиатър, колебаещ се чия душа да спаси – своята или тази на пациента ми е симпатичен още от романа. „Не е ли по-добре да обърна внимание на своята душа и да поживея своя живот, а не да прекарвам времето с нелепи и празни опити да решавам съдбите на другите”. Колко ли по-хубав щеше да е светът, ако всеки се грижеше за своята душа? Дали тогава щеше да има нужда от спасители на чужди души? Човекът тук е мъхнат и загадъчен горски камък, притулен в сумрака на гората, незабележимо променящ нюансите на мъха си.

Преди да стигне крайното си състояние на пълна изолация, самотният човек преминава през едно състояние на особена свръхсетивност, дефинирано от автора като „самотен наблюдател”. В действителност самотният наблюдател е прекрасен в своята наблюдателност и в самотата си.
„Той забелязва детайли, които другите не забелязват, вижда картини, които другите не виждат; изучава лица, жестове, характери, светлини и сенки, които само тези като него могат да открият и възприемат, обхванати от тъжно вълнение.”. Той толкова напомня на човек на изкуството, че ми се иска някак си да успее да избегне пълната изолация, при която сърцето му ще се превърне в камениста пустиня, а сетивата му ще закърнеят. Това е един малък човек, който наблюдава нещата, просто защото е излязъл от живота.

Жената на 35 сякаш ми се изплъзна в общата картина на разказите. А като се замисля, ще си призная, че лекичко се подведох по заглавието заради слабостта си към тази възраст. От разказа ми остана само един мъжки образ, който наподобяваше по своему самотен наблюдател, изживяващ последните си дни преди пълната физическа изолация от света.

Всъщност в съзнанието ми остана и един женски образ – Тя, със зеленото си кожено яке, късата коса и мъжката чанта в лявата ръка. И слава богу, че се появи! Леко се бях притеснила от утопичната „приложна естетика” на разказвача....

В последните три разказа пишещият човек бе плашещият човек. Страстен колекционер на нещастия, тотално отчужден, самобичуващ се, задушен от своите зли музи. Търсещ себе си единствено в смъртта си. Тук намерих и един професионален наръчник на самоубиеца. И за няколко дни изгубих смисъла на своето ежедневие.

Калин Терзийски, уважаеми читателю!

Издателство Жанет 45, 2010
Книгата в Goodreads

 

Visitors 254651