Main menu
  • kniga.png

kasmetat-na-smotanyaka-kurt-vonnegut-era‘Sucker’s portfolio’ published posthumously in 2013

Прекрасни, непретенциозни разкази à la Vonnegut, преливащи от семплo и точно скицирани герои от живота, сред които събирателният образ на смотаняка се откроява с утвърждаващия хумор на автора, който сякаш през цялото време е притулил усмивка под мустака си, наричайки го снизходителнo и дори обичливо „sucker”, а не примерно “loser”. Този смотаняк, имал е късмета да попадне на автор.

Госпожица Сноу – кой, ако не Вонегът, би дал такова име на жизнерадостна госпожица, секретарка в компания, влюбена в живота и в своята привлекателност. Хумористичен и витален разказ за чудодейното влияние на младостта и женската красота в живота на двама застаряващи господа.

Прекрасно допълнение е образът на Мелъди – виталността й се изразява точно в нейната простовата наивност, зад която се крие лекомислието на младостта като под постоянна лека анестезия. Образи, „ослепителни калейдоскопи за публиката – калейдоскоп, който се отразява размазано в огледалото на ада. Образи, които ако изпуснат дори една цветна ивица от спектъра, ще се провалят.”

И тази немирна птица любовта, която излита плахо, рее се волно и свободно, прави виражи, пикира шумно и често пада отвесно, за да се издигне отново. Толкова разнолика в „Париж”, колкото си остава загадъчна и неопознаваема за нас: „Любовта е странно нещо. Мисля, че все още не съм достатъчно зряла, за да разбера всичко, което има да се знае за нея.”

Времето тук не лекува, то не носи дори значението на онази дума в речника, намираща се между вредител и вретено. Времето е душманин, най-ужасната обезсилваща епидемия на човечеството. Не можеш да го надхитриш. В съзнанието на хората времето е и ще продължи да бъде убиец.

Човекът срещу времето и историята – основна теза в седми епизод. Стилът на есето наподобява мемоарни записки и носи знаците на сключено примирие с живота на възрастен човек, придобил мъдростта да разпознава нещата от дистанцията на времето. Страници, пропити с горчивина и песимизъм за бъдещето на човека и неговия свят. Дали времето или човекът е убиецът? „Не е ли послушанието основният недостатък на по-голямата част от човечеството?” И кой е неговият учител? Един ужасен учител, който е в състояние да го накара да научи нищо, като направи нищо. И „да стои с размазано яйце на лицето”, скривайки от очите му като в черна дупка всички проблеми на света, на които той, човекът, е едновременно виновен и отговорен да бъдат решени. Защото той, човекът, е най-жестокото от всички животни и това е непоправимо, доказано от цялата ни история досега.

Но как, това не е вонегътизъм, ако ли няма тук някъде скрит хуманизъм? Има го, естествено, просмукан е навсякъде, дори в най-песимистичните страници. Защото „като се запитам в какво се заключава това величие (на историята), възможният отговор е само един: в милионите от нас, които въпреки всички жестокости все още сме нормални хора”.

"Добрата стара Земя – можехме да я спасим, ако не бяхме толкова алчни и мързеливи". К.Вонегът


Издателство Ера, 2013
Превод: Марин Загорчев

Книгата в Goodreads
В други блогове: Книголандия

 

Visitors 262447