Main menu
  • kniga.png

edin-frenski-roman-colibriЕдин френски роман от един различен Бегбеде – благозвучен, любящ и носталгичен. Дали защото се е върнал в детството или защото никога не го е напускал? Или пък вече е усетил удоволствието да бъдеш баща? Да виждаш своето детство през очите на детето си. Вероятно заради всичко това.

Най-сетне Бегбеде се захваща с нещо, което не е правил досега – да бъде автобиограф: „Да пишеш означава да четеш себе си.” Детството е роман, който трябва да се измисли отново, за да подредиш спомените си като в библиотека, където ще останат за поколенията.

Защо френски роман? Бегбеде отговаря недвусмислено: „Това е историята на едно меланхолично дете, отраснало в самоубила се страна, отгледано от потиснати от провала на брака си родители”. И още един довод от първоизточника: „Тъй като Франция е страдаща от амнезия нация, липсата ми на памет е необоримо доказателство за моята националност”.

Връщайки се в 60 - 70-те години на своето детство, Бегбеде всъщност ни връща към историята на следвоенна Франция и на старите буржоазни и аристократични родове. Период, белязан с религията на комфорта като противодействие на военната нищета и с последвалия я логично развит страх от свободата.

„През 1972 година поколенията спряха да се бунтуват – всички щяхме да живеем като инфантилни индивиди, като приятели без възраст. Родителите щяха да са вечни деца. Децата щяха да са възрастни на 8 години.”

Детството в този роман започва като продължителен период на покорство, скука, мълчание, отсъствие, безразличие или време, през което са се грижили за теб, за да се превърне в носталгично житейско помъдряване: „бягайки от семейството си, не си давах сметка, че абдикирам в полза на още по-голямо отчуждаване: покорството пред страдащия от амнезия индивидуализъм.”

Авторът поема риска. „Оказва се, че вече нямам избор: трябва да си спомням, за да остарея.” Тридесет и шестте часа арест са идеалната предпоставка за това. Време да избягаш от клаустрофобичната реалност на затвора в една друга – тази на детството. Но защо героят търси спасение точно в детството? Не е ли това поредното бягство в илюзорен паралелен свят, по-гостоприемен от настоящия?

Амнезията за детството е истинска дарба за забрава, преждевременно развит талант и стратегия за оцеляване на детето. Познали свободата на пълнолетния, ние не искаме да се връщаме към семейството, защото там виждаме себе си справедливо преценени от близките ни - такива, каквито сме.

Но към средата на книгата героят разбира, че амнезията се дължи на нещо друго - на недоизказаното и тогава „все едно завесата се вдигаше над най-сетне освободеното ми детство.” Миризмата от миналото не изчезва. „Можем да забравим миналото си, но това не означава, че ще се отървем от него”.

Този роман е един гигантски оксиморон, сблъскващ непрекъснато антитези, извеждащ те неусетно от началното добре обосновано твърдение до неговото опровержение в края, в което пак се колебаеш. В него Бегбеде е играещо дете, симпатично, вечно изчервяващо се и дяволито, в което ту виждаш себе си, ту пък му казваш: „Тц, не си прав, приятелю.” И ти е трудно да направиш разлика между фикция и реалност, между герой и автор. Та това е роман, по дяволите.

(Винаги може да спрете, ако тази статия ви се стори прекалено дълга за четене. Но аз ще продължа, защото има още за писане.)

Единствените спомени за родителите му са от сватбата и от след раздялата им, защото според героя всички приказки свършват с деня на сватбата. А накрая всички са наказани за желанието си да бъдат свободни и да сбъднат мечтата си. В края на книгата героят говори с друго чувство за родителите си: „Прекрасни родители, които правят всичко, за да сте щастливи, но не успяват.” Обвиняват се за провала си, а в това време децата влагат всички усилия, за да ги зарадват като се преструват, че са щастливи. Но не са. Никой не е щастлив.

Оказва се, че „мълчанието на живите е по-трудно разбираемо от това на мъртвите”. Много по-лесно за родителите е да говорят чрез книги, отколкото лично с децата си. „Книгите са начин да кажем нещо на онези, с които сме неспособни да говорим.” Щастието да си откъснат от света създава първата зависимост в живота на едно дете – към книгите, филмите и музиката, които му помагат да го постигне. Структурата на самата книга на Бегбеде е повлияна от „постоянното кино”, на което баща му често ги води през уикендите, прекарани заедно.

"Оттогава постоянно използвам четенето като средство за премахване на времето, а писането - като средство за задържането му.” Прекрасно написано.

Особено лична ми бе интерпретацията на Бегбеде за въздействието на литературата: „Страст, запалена от дядо ми, според който важен е не сюжетът, а авторът”, възможността да чуем човешки глас и да се припознаем в него. Много вярно, защото се разпознавам в това.

Любовта при Бегбеде сякаш доказва теорията на Уилбек („По-широко поле за борбата”) за непозналия любовта в юношеството си младеж, който се превръща в преследвач и консуматор на сладострастие. Интересна е и препратката към Оскар Уайлд чрез портрета на малкия Бегбеде (на корицата) – „един своеобразен антипортрет на Дориан Грей, завинаги съвършен, неопетнен, вечен свидетел на моя упадък”. В този роман виждаме в развитие и ролята на майката от „Синдромът Портнойна Филип Рот, която вече се е превърнала в „еманципирана домакиня” и на сина, който тук е подчинен на нов матриархат и експериментира с нов вид Едипов комплекс.

Родителите носят огромна отговорност какво ще е детството на едно дете. Трудно е да харесваш родителите си, виждайки у себе си всички наследени от тях качества и навици. Неблагодарно е да си родител – толкова отговорно и така самоунищожително: „някой, който ви е дал живот, за да пожертва своя”. Но пък толкова естествено необходимо.

„Човек по природа е изследовател и може би след известна възраст спира да гледа пред себе си и се обръща назад. Ако се е възпроизвел, то тогава разполага с водач, за да прояви филма на миналото си.”

И ако днес младите хора виждат в това достатъчно основания да се превърнат в защитници на каузата за пренаселеността на света, то тук бих цитирала нещо написано от същия този Бегбеде, автор на романи като „99F” и „Помощ, простете”, което може би ще ги разколебае: 

„Накъсаният смях (на дъщеря му) е като лек за мен, би трябвало да го запиша и да си го пускам постоянно през вечерите, когато съм в депресия. Ако трябва да се определи радостта от живота, щастието от съществуването, то ще е именно този изблик на смях, този апотеоз, моята благословена награда, спуснат от небето балсам.”

Роман, който ни въвежда в изкуството на рикошета, в което пак губиш, но по-бавно. И бих добавила – по-забавно. Изкуство, в което си заслужава добрият родител да въведе своето дете.

В края на романа се питаме кой е истинският Бегбеде? И няма да намерим отговор, защото такава е мисията на войниците и на писателите.

„Ние умираме за вас, без да сме от вашите.”


Издателство Колибри, 2014

Превод: Георги Ангелов

Книгата в Goodreads

 

Visitors 286134