Main menu
  • kniga.png

izpovedite-na-mladiya-romanist-umberto-eco-cielaКнигата дава възможност на много книголюбители, читатели и литературни интерпретатори да прочетат няколко интересни лекции на тема творческо писане и интерпретиране на художествена проза, написани от известния италиански романист и преподавател в достъпен неакадемичен стил. В тях ще откриете, макар и не дотам широко разгърнати, познанията му на литературен критик, философ и семиотик.

В изповедите си Умберто Еко е синтезирал своя опит на романист, натрупан през близо трийсетте години творческо писане. Самият той го счита за недостатъчно голям, поради което се определя като млад романист.

Първата лекция, озаглавена „Писане от ляво на дясно” е провокирана от честия въпрос, задаван му от журналисти „Как пишете?”

Обикновено в романите му всичко започва от ключова идея, която често е просто образ на герой. В „Името на розата” например това е образът на монах, отровен докато чете книга. Според Еко поветствованието, за разлика от поезията, се подчинява на латинското правило: „Rem tene, verba sequentur” или „Придържай се към темата и думите ще дойдат”. Съществена за него, а вярвам и за всеки читател, е разликата между творческо и нетворческо писане – тази между писател и писач на факти или данни.

От друга страна, Еко подчертава голямо различие между философа и романиста. И двамата създават творческо писане. Но, докато философският текст може да бъде резюмиран или предаден с други думи без да изгуби значението си, романът не може да бъде перифразиран. В него всяка дума тежи със своя смисъл на точното място. Това поражда и огромната отговорност на преводача.

Тук логично възниква въпросът за читателската интерпретация. Несъмнено тя зависи от нивото на читателя. Образованият читател ще разгадае някои кодирани послания на текста за разлика от масовия читател, който навярно ще ги подмине. Според Еко това е начин писателят да покаже уважението си към интелигентността и добрата воля на читателите. На тази тема авторът посвещава втората лекция от книгата си.

В нея говори за закономерността между правата на текста и правата на интерпретаторите. Много често вторите превишават първите и интерпретацията е субективна, зависеща от моментни вътрешни импулси на интерпретатора. По правило писателят на романи не може да отхвърля читателските интерпретации, но и не бива да ги насърчава. Именно вътрешната свързаност на текста е тази, посредством която той обуздава и контролира импулсите на читателите.

Актът на четене е сложно взаимодействие между компетенциите на читателя и тези на текста. Точното взаимодействие между тях води до т. нар. „икономичен” начин на четене, който е комбинация от разбирането на текста, насладата от него и придържането на читателя към контекста.

В този контекст Еко различава два вида читатели: емпиричен читател и читател-модел. Първият използва текста като проводник на собствените си страсти, вторият играе по правилата на играта „четене”. В този смисъл, първият би обходил даден маршрут от фабулата на романа, само за да направи проверка на точността на описанието, докато вторият ще се остави да бъде воден от своето въображение и от внушенията на писателя.

Интересен ми бе следния коментар на Дюма, цитиран от Умберто Еко в настоящата книга:

„Привилегия на романистите е да създават герои, които сразяват героите на историците. Така е, защото историците само призовават духове, докато романистите създават хора от плът и кръв.”

В това е могъщата сила на художествената литература. Ето затова много хора са убедени в реалното съществуване и в самоубийството на Ана Каренина, а търсят безспорни доказателства за начина, по който е умрял Хитлер, например.

Умберто Еко формулира ‘играта четене така: „Когато четем художествена литература, влизаме в негласно споразумение с нейния автор, който се преструва, че написаното от него е истина, и иска от нас да се престорим, че го вземаме на сериозно.”

Художественият свят е умишлено незавършен, инвалиден, за да даде възможност на читателя да го завърши по своему. Но все пак в него има едно ограничение – придържането към вариациите, позволени от поветствователния текст.

В третата лекция от настоящата книга авторът споделя любовта си към списъците. Според тяхното предназначение разграничава практически (каталози, инвентарни, речници или т.нар. „прагматични” списъци) от литературни (поетични, естетически) списъци. И докато практическите списъци са крайни, изброими, то литературните са отворени и целят да подскажат безкрайността на изброяваното. Те обаче постигат и друга важна цел – носят наслада от изброяването на съставителя си. Своеобразни маниакални колекции. Рабле е този, който въвежда поетиката на разточителния списък. В съвременния ни свят имаме нов световен каталог на информацията - Мрежата е Майката на всички списъци, но тя си има един сериозен недостатък:

„Вече няма граница между истина и грешка.”

Това е моята кратка читателска интерпретация на изповедите на успешния романист Умберто Еко. Надявам се да съм била читател - модел. Можете да проверите това след като ги прочетете и вие. Сигурна съм, че ще бъдат полезни за авторите на книжни блогове, каквито бяха и за мен.


Издателство Сиела, 2014

Превод: Ангел Игов

Книгата в Goodreads
В други блогове: Изумен

Visitors 285475