Main menu
  • kniga.png

gregoire-delacourt-kakvo-poglezhdash-nay-napredОригинален, освежителен и леко замайващ коктейл от остроумие, гъделичкаща ирония, тематична ерудиция и рекламна лекота на фразата. Миксиран с безброй препратки към света на киното и рекламата. Книга за зажаднели ценители на светски остроумия, обичащи изненади.

Колко лежерно поемаш по весело ромолящите води на словото, за да те завлекат неусетно към по-дълбокото, където се стаяват, притихват уморени от иронията, достигат бездната и се посипват във воден прах върху смеха, карайки го да увехне като намокрени крилe на пеперуда.

Естествено, че темата е любовта. Нима очаквате друго от френски автор? В едно интервю Грегоар Делакур споделя, че спи трудно и затова има време да мечтае. А понякога му се приисква да сподели мечтите си.

За тази книга го е вдъхновило желанието. Винаги се е питал какво те предизвиква да пожелаеш другия. Поглед, бюст, задник, жест, въздишка, усмивка, илюзия, късогледство? Дали те стоят в основата на любовта и секса и не е ли това едно голямо недоразумение? Във френския жаргонен език има прекрасни думи за дамските гърди: „avant-coeurs” (в превод „пред-сърца“). Мъжът вижда гърдите (първоизточник на желанието), но те са предверие на сърцето (място, където се случва любовта). В красотата, която истински докосва, има мъничко тъга, загатваща за нейната нетрайност.

Любовта в този роман е неестествено мълчалива, защото диша пълноценно с безброй сетива, допълнена от филмови сцени, незабравима музика и стиховете на Жан Фолен. Тук любовта е:

„Предверие на рая. Начало. Възможност. Прямота.“ И още малко.

La joie parfois
De s’approcher
Du silence qui a la teneur
D’un corps de jeune fille.

Jean Follain

*Радостта понякога / да докоснеш / тишината с формата / на тяло на момиче. (в превод)

Моменти, в които си казваш: Carpe diem, пък ако ще и утре да умра.

Но в тази книга има още много. Много от болката на самотното дете, пораснало в самотен възрастен. Болка от мълчанието и напразното очакване, в което пропиляваш време за обичане. От болката разбираш, че трябва да се учиш да слушаш мълчанието на другия, защото то е също думи. Неизказани заради нежеланието или неумението да ги превърнеш в музика. Трябва да загубиш част от себе си, своето уютно равновесие, за да успееш да се вмъкнеш вътре в другия. Да зарежеш всички суети, клишета, страхове и просто да бъдеш себе си.

Вечната тема за същността и плътта и извечният спор кое е истинното. Да мъкнеш тялото си като вехто палто, да го преправяш и закърпваш и да пожертваш същността си. Или пък да останеш верен на себе си, за да не сгрешиш.

Сигурно затова в края на книгата се чувстваш като внезапно пораснало дете, прозряло истината, което пази мъката в себе си „като топчета в джоба – малки парченца стъкло“. И от време на време мушва ръка, за да се увери, че са там и че тъгата нивга няма да си иде.

Щастието винаги е тъжно, защото не продължава дълго. Затова Бягай от щастието от страх да не избяга то.


Издателство Факел експрес, 2010
Превод: Валентин Маринов - Пело; превод на стиховете: Георги Борисов

Книгата в Goodreads
В други блогове: Книголандия

 

Visitors 272519