Main menu
  • kniga.png

john-williams-stoner-labirintЗа този роман не бих използвала рекламното клише на „Ню Йоркър“ под заглавието му. Повече му подхождат оценките на гърба на книгата, сред които моята сe доближава до тази на Иън Макюън:

„Красив, тъжен, напълно убедителен разказ за цял един живот. Изумен съм, че такъв добър роман е убягвал толкова дълго на вниманието ни.“

За да го оцениш подобаващо, трябва да съумееш да прозреш дори за миг съвършеността на простотата му, пълнотата на емоциите, липсата на каквато и да е суета в изказа. Непретенциозността, с която авторът представя главния си герой в началото на романа е смущаваща. Това начало навярно е разколебало доста читатели с безличността и сивотата на фабулата. Това е едно от малкото места, където читателят си позволява да се разсея, да поглежда встрани, да си наложи повече концентрация. Философията на човешкото съществуване удивително ми напомняше фиността на внушенията в „Елегантността на таралежа“.

Допускайки героя си до света на литературата, авторът му дава правото на поглед назад, преосмисляне и дистанциране от миналото и силата да поеме напред към бъдещето в опознаването на нови, дотогава незнайни за него, пространства.

„Стоунър си даваше сметка с колко малко време разполага в живота си, за да прочете толкова много, да научи каквото имаше да учи.“

Роман за живота на един университетски преподавател, обикновен син на земята, поел по тежкия път от селото към университета, попаднал в доброволен плен на средновековната английска литературата и на университетската преподавателска система. Мечтател, безумец в един още по-безумен свят – американската действителност между двете световни войни, в която университетът се оказва тих пристан, създаден за хора като него, отхвърлени от реалния свят.

„Не вредим на никого, говорим каквото искаме и ни плащат за това. Ето ти го тържеството на вродената добродетел - почти.“

Този роман е своеобразна христоматия на живота, в която авторът е събрал и подредил най-значимите моменти в човешкото съществуване в последователност, в която техният антагонизъм се откроява съвършено.

Безсмислието на двете световни войни е тъмният фон, върху който нещата се случват. То наслагва допълнителни нюанси на сивото. И погубва у хората нещо, което никога няма да бъде възстановено – смисъла на съзиданието. Стоунър е изправен пред абсурдността на избора да пожертва напразно живота си във войната или да го посвети на това, което е избрал да прави. Защото има „войни, поражения и победи на човешкия род, които не са военни и не са записани в историческите летописи“, но са по-стойностни от тях. Избор, пред който са изправени стотици хиляди младежи, принесли в жертва себе си. Сред тях е и Дейв Мастърс – един от най-добрите му приятели. Подобно на Слоун и Финч, той е един от героите, чрез които авторът защитава своите универсални каузи.

„Преди замислеше ли се за смъртта, я възприемаше като литературно явление, или като въздействие на времето, което малко по малко износва несъвършената плът. Не си я беше представял като взрив от насилие на бойното поле, като кръв, рукнала от разкъсаното гърло.“ Като смъртта на свой приятел.

Любовта е още един непознат свят, в който Стоунър попада внезапно, неподготвен и притеснен, неразпознаващ скритите знаци на нещастието. Свят, който успява да опознае истински едва на 43.

Бракът е провал, мълчание, война, преминаваща през фази на ожесточение и примирие. Още една война, в която убиваш децата си. Този свят е чужд и нереален, в него се налага да придадеш форма на себе си, да се подредиш, за да станеш възможен. Преподаването е това, в което героят намира спасение от войната и от брака, и в което постепенно дава воля на любовта – другата, тази към литературата, към езика, към „тайнството на ума и сърцето, проявяващо се в дребните, странни и неочаквани съчетания от букви и думи...“

Преподавателството става убежище и мисия, на която се посвещава изцяло. Това е неговият свят, в който не може да допусне лицемерие и непочтеност, защото те ще го превърнат в онзи, реалния, от който се спасява. Всъщност този свят е всичко, което Стоунър има.

Спасявайки се, Уилям Стоунът приема „света на литературата“, за да заживее своя „реален“ живот. Безсмислието на останалото му съществуване понякога е толкова силно, че от време на време сякаш напуска тялото си и съзерцава отвисоко заобикалящата го реалност, това „нищо“, което не е важно.

От нищото го изтръгва за кратко любовта. Онази истинската, която не може да сбъркаш. Тя те хвърля в мигове, напълно достатъчни с наситеността си, за да не поискаш нищо повече. Мигове, прерастващи във вечност, в която пластовете сдържаност се размиват, за да се разтвориш най-после в другия, да се почувстваш съвършено, в свои светове. Едва сега Стоунър съзира истинската същност на любовта:

„Акт на човешко съзряване, състояние, което миг след миг и ден след ден сътворяваме и променяме с волята, ума и сърцето си.“

„Страст и знание“ – всъщност това е любовта. Всъщност това е и животът.

Прекрасна книга, в която намираш всичко и разбираш, че е нищо. И всичко за незабележителния човешки живот, по-ценен от записаното в летописите заради страстта и знанието, с които е изживян.

„А ти какво очакваше?“ – помисли си той отново."

Всичко може да очаквате от тази книга.


Издателство Лабиринт, 2013
Превод: Емилия Масларова

Книгата в Goodreads
В други блогове: Емилия Масларова в Сборище на трубадуриКнижен Петър, Книголандия

 

Visitors 272517