Main menu
  • kniga.png

razgovor-sas-spinoza-gotse-smilevskiИстинско предизвикателство си е романът-паяжина на Гоце Смилевски. Според писателя паяжината се отличава от лабиринта по това, че при нея откъдето и да тръгнеш, може да достигнеш до всякъде. Тук трудно ще намерите традиционната структура на едно художествено произведения – експозиция, завръзка, кулминация и развръзка. И ако все пак откриете техни елементи, ще се изненадате като ги срещнете два пъти. Следвайки развитието на философските възгледи на Спиноза, романът пресъздава живота му два пъти. Отначало първолично от младия Спиноза като представител на homo intellectialis, по-късно от възрастния, но вече като homo sentimentalis.

В неформалната първа половина на книгата (първа, втора и трета нишка) разказвачът мисли, във втората - чувства. От време на време в наратива се вмъква учудващо безпристрастният глас на автора. Макар да не съм помъдряла дотолкова, че да потърся утеха във философията, в този роман ясно видях оригинален подход, задълбочен поглед и философска ерудиция. А сред страниците му срещнах истински почитател на делото и живота на Спиноза.

В послеслова Смилевски споделя първоначалните си страховете, че няма да успее да разбере и развие философията на Спиноза, която мнозина изследователи намират за стерилна и скучна, така аскетична и концентрирана в етиката, че измества естетиката. Но възползвайки се от свободата, която дава художественото произведение и от субективното си право да преживее героя, писателят започва да играе. И навярно това печели популярност на романа.

В действителност Смилевски е най-силно привлечен от самотата на Спиноза. Както споделя, писателят се ражда и съществува в самота, а писането е форма за преодоляване на самотата. Потребност от разговор. Разговор, в който ни въвлича и нас, читателите. Мисля, че точно това ми хареса най-много в книгата му. Изключвам формалния израз с многоточието, където така и не ми се доиска да вмъкна името си.

Четейки романа, по време на дългите паузи на размисъл, които тук идват някак си от само себе си, за пореден път успях да уловя онзи кратък миг на възприемане на звук, усещане, допир, поглед, който създава безкрайността, родена от неговата мимолетност.

Разкъсването на субстанцията (Бог) между двата опознаваеми атрибута – тяло и разум (мислене и пространственост), вярата, че разумът може да надделее над тялото (афектите) постепенно преминава в натрапчива тъга, че стремейки се така аскетично към постигане на вечността чрез разума, аз-ът е пропуснал да я изживее пълноценно, лишавайки се от познанието чрез сетивата.

Представата, получена от сетивата не дава същността на нещото, тя е негово състояние (модус). Паралелността на модусите, които съществуват сами по себе си и никога не се пресичат, прави този свят тъжен. Това са множеството „аз“, които нивга няма да се съберат, за да създадат пълнотата на онова единствено „аз“, към което все се стремим.

Във втората половина на книгата homo sentimentalis стига до болезненото осъзнаване, че безкрайността на аз-а се постига чрез сливане и допълване на тяло и разум, а истинското опознаване на нещата става чрез сетивата. И дава надежда, че някога някъде тази среща на аз-овете може да се състои. Вечността не е нужно да се постига, тя е част от аз-а и той е част от вечността.

Запомнящи се усещания, хармониращи с развитието на философските идеи на Спиноза, тихото, ненатрапчиво преклонение на автора пред живота и самотата му.

Ето така се оплетох в паяжината на този роман.

„Ето затова Спиноза.“ – ще отговори, ако го попитате, писателят.


Издателство Колибри, 2010
Превод: Божидар Манов

Книгата в Goodreads

 

Visitors 272519