Main menu
  • kniga.png

edin-posleden-pogledПолучих я наскоро като подарък. Лека, кадифена, чиста. Първото издание е вече доста изпокъсано, подредено някъде в библиотеката на мама Пепи – истинска ценителка на книгите.  

„Един последен поглед“ към двама велики писатели и личности на 20 век – Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. Незабравимо пътуване назад във времето, където истина и художествена измислица си дават среща по необичаен начин. Всичко започва около един литературен спор между двамата и се превръща в пътешествие на предизвикателствата, в което биват въвлечени и други известни и не толкова известни герои. Зелда Фицджералд и Хедли – първата съпруга на Хемингуей. Кит и Бо – съвършена символика на красотата и невинността на младостта и любовта, антитеза на бохемата от другите образи.

Неизбежна е асоциацията с филма на Уди Алън „Полунощ в Париж“. Удивителен филм, който помогна на въображението ми да изгради образите и пресъздаде атмосферата в края на 20-те години на миналия век.

Събирането на едно място на толкова различни и противоречиви герои е рисков елемент за развитието на сюжета. Олдридж обаче се е възползвал умело от него. Сблъсъкът на сложните личности на Хемингуей и Фицджералд поражда хиляди въпроси, в търсенето на чиито отговори въвлича и читателите. Присъствието на младия австралиец Кит и очарователната англичанка Бо катализират разрушителното съперничество между двамата писатели. Невинността им е допълнителен адреналин за тях. Те се опитват да се влюбят в Бо, за да престанат да бъдат влюбени в самите себе си и в това, което някога са били. Всеки от героите в книгата иска да промени живота си по различни причини. Невероятното е, че авторът успява да ги събере заедно по едно и също време в една и съща книга.

Подобно на Юго, Хемингуей се крие зад себеподобните си копия като зад непристъпни зидове. В този смисъл звучат и житейските уроци, които се опитва да предаде на младия Кит. Фицджелард е вечната жертва, нуждаеща се от закрила и любов, за да преодолее склонността към себеразрушение. Навярно не е трудно да си представим как е живял човек, който за епитаф си е написал: "Бях пиян дълги години, после умрях."

В книгата Хемингуей беше такъв, какъвто съм си го представяла винаги: „Никой от нас не знаеше къде ни води, но в начина, по който караше, имаше нещо толкова уверено, че винаги, когато отварям негова книга, си спомням за този ден. Кара ли Хемингуей, всичко е ясно. Няма смисъл да питаш къде те води.“

А Фицджералд ще опиша най-точно с неговите думи: „Жената в теб, Ърнест, е същата като тази в мен. Във всеки мъж има по една жена. При теб това е очевидно заради безумните ти усилия да докажеш мъжествеността си. Но защо трябва да опитваш да криеш каквото и да е, след като във всеки добър писател има нещо и от другата половина... Ако го нямаше, ти нямаше да можеш да пишеш за него, Ърнест.“

Пророчески се оказват думите на Кит: „С каквито отношения приключат това пътешествие, с такива ще останат до края на живота си.“ А някои въпроси си остават без отговор. Като този: „Какво щеше да стане със Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей и с литературата на цяло едно поколение, ако Бо не бе умряла тук, сред калната шума на фужерската гора.“ Защото няма универсални личности, и няма универсални отговори. Всеки сам трябва да погледне назад, за да потърси отговор за себе си. Отговорът, който ще му помогне да продължи напред. След един последен поглед.


Издателство Enthusiast, 2014
Превод: Красимира Абаджиева

Книгата в Goodreads

Visitors 262415