Main menu
  • kniga.png

boyan-biolchev-kniga-za-hudozhnikaСвоеобразен портрет на художника, чийто образ съчетава универсални щрихи на твореца с биографични на писателя. Сборник с пленителни разкази, тематично подредени в три раздела, първият и третият от които определено впечатляват с пълнотата на възприятието и красотата на словото. Няма как да очакваме друго от филолог и литературовед като Боян Биолчев. И тук няма да ни липсва слабостта му към фината ирония, тъй присъща на книгите му.

Разказите в първата част препращат към Средновековието. В тях образа на художника е почти митологизиран. Художникът е в стихията на вдъхновението си, със свръхчовешки сетива, полубог. В този цикъл, тематично и стилистично, най-силният разказ е „Майстора и светлината“.

Връща ни в тежките времена на българското средновековие, разкривайки необикновения свят на майстора на стенописи Миле. Усърдността и дарбата на неговата десница раждат светлина и красота за другите и нещастие за самия него. Тук художникът е такъв, какъвто символично трябва да бъде: „ярката светлина, която го обливаше отвсякъде и която той усещаше повече с гърдите си, отколкото с очи, зеленото сияние на Боздаг и пламната дъга над разпенен планински поток. Това нещо не се ражда. То си е родено веднъж завинаги.“ 

„Не смъртта, а раждането, раждането е силно като светлина, но то не може без любов и болка...не може...“

Трудно се откъснах от този разказ. Някои текстове просто те грабват и ти е мило да се разделиш с тях като с любими същества. Много пъти се връщах и препрочитах абзаци, приютили думи като ‘черквица‘, ‘прегоряла земя‘, ‘дъхави цветове‘, ‘плисна светлина‘, ‘стрита върху камък пролетна трева‘, ‘петна светлина накацаха като светулки‘ ... Носят наслада и утеха. Рядко ги срещам в съвременни български разкази след незабравимите Йовкови и Елин Пелинови. Може би 'Трънски разкази' на Петър Делчев се доближават до красотата на този разказ, написан през 1974г. Възможно е ключът към неговата омая да се крие в далечната година на създаването му.

Но да се върнем към темата за художника. Втората част звучи различно, съвременно, невдъхновяващо. Тематично е озаглавена „Художникът е труден човек, който говори с образи, а всъщност е образ, който говори трудно“. Разказите са писани след 2000-та година. В тях художникът е в творческа криза, празен, изгубил своята муза, търсещ утеха в достъпните удоволствия – алкохол, отчаяние, празнодумство. Няма го онзи светъл ореол около главата му. Той е захвърлен в съвременността, неразбран, неоценен, неприсъщ за нея и отчаяно опитващ се да се впише в пейзажа.

Както подсказва тематичното заглавие, в тези разкази все по-често се появява образът на писателя. С умението си да се изразява, той е своеобразен посредник между два свята – този на художника и реалният. Писателят влиза едновременно в ролята на помирител и разказвач. Той е по-адаптиращият се от двете творчески личности, защото разполага с едно субективно предимство – твори върху образите на останалите и винаги ще извади разказ, което го прави нещастен по своему поради таланта си да губи приятели. Получаваш разказ – губиш приятел. Доста страшна равносметка. Така че не му завиждайте, и той е самотник.

В последната трета част главната роля е дадена на писателя. Тук нещата своеобразно се обобщават чрез образа на твореца. В този раздел и трите разказа са силни 'Свиждане' (1978), 'Апнея' (1989) и 'Околосветско пътешествие' (2013).

В 'Апнея' морският пейзаж се появява отново. В действителност той е честа компания на героите в разказите на Биолчев. Но докато във втората част морската есен разстройва струните на душите им заради предстоящата зимна раздяла, то в този разказ героят за първи път е щастлив с есента на морето. Тя съвършено хармонира с настроенията на възрастта му, която неусетно го носи към другия бряг на реката и го отдалечава от близките. Това е онази криза на 40-те, която Людмил Тодоров така оригинално описва в „Шлеп в пустинята“. Тогава, когато децата те презират заради мъдростта, която носиш вкъщи и която толкова им пречи да заявят себе си, да изрекат и те нещо, пък било и глупаво.

И докато първите два разказа се концентрират върху душевостта на твореца в контраст със заобикалящата го реалност, то третият хумористично затваря цикъла с автентичния подпис на Боян Биолчев.

Тъй като в тези разкази главният персонаж е художникът, доброволно се заех да нахвърля най-характерните щрихи на образа му чрез цитати от книгата. Ако ви е интересно, вижте повече в раздела "С молив и мишка"

Неслучайна е наградата „Вик“, присъдена на писателя за 'Амазонката на Варое'. Чувала съм прекрасни отзиви за нея. Времето е отново средните векове. Ирония по Биолчевски. Словото омайно, надявам се. Не бива да я отлагам още дълго. А в случай, че си падате по художници, не отминавайте с лека ръка тези негови разкази. В някои рискуваш да се влюбиш!


Издателство Сиела, 2014

 

Visitors 254651