Main menu
  • kniga.png

elijah chairСъдбата или случайността направляват човешкия живот?

Пътуването на Рихард Рихтер по следите на миналото, от Париж през Виена до Сараево, безспорно наподобява търсенето на отговор. Миналото е капан, в който често попадат настоящето и бъдещето. Но от самото начало на книгата авторът оставя знаци, че този отговор му е известен, че пътят Виена - Сараево - Виена е траектория, затворила един житейски цикъл, едно завъртане на пясъчния часовник и тихото, неумолимо плъзгане на песъчинките в тесния улей.

Прелюдията на романа с отпътуването на героя от Париж за Виена ме върна към романите на Модиано и характерното описание на онази безтегловност на времето, наречена градска привечер.

„Толкова жадуван миг от деня, когато само за няколко минути преди безвъзвратно да започне още една нощ, се появява чувството за приятна безтегловност и лека омая, когато всички очарования и тривиалности на внезапно нахлулите емоции достигат кулминацията си, за да изчезне накрая всичко с грубото включване на светлините на града.“

 Напомни ми и за романите на Ишигуро с ненадейно узрялата готовност да поемеш на път по следите на спомена в търсене на истината през остатъка на деня. Истина, в която прошка няма.

Елияховият стол е на мястото си. Пророчеството е изречено: „Ще умреш и ще се родиш в този ден.“ 

Но да започнем отначало. Рихард Рихтер е писател, в чиито ръце случайността на съдбата подава синия бележник, за да научи истината за баща си и да тръгне по стъпките му, които го отвеждат в Сараево. Случва се тъкмо в онази 1992, когато започва окупацията на Града, последвана от всички жестокости на войната, които вярвахме, че са останали в миналото с двете световни войни, но на които и в 21 век ставаме безучастни свидетели.

„Отказ. Оттегляне. Емигриране. Убежище, намерено в обсадения град на сатанинската деветдесет и втора година.“ Това е Сараево за Рихард Рихтер в началото.

В тази си част книгата въздейства най-силно заради събитията от пролетта на 1992, отразени с аналитичността на журналиста, вплетени  от писателя в художествената нишка на един екзистенциален роман с красива любовна история. Любов по време на война. Тя носи символиката на това да правиш театър под обстрела на снайперистите.

„Въпросът не е в това онзи, който те обстрелва с гранати, да стане човек, а ние, които сме обстрелвани, да не престанем да се чувстваме хора.

В романa любовта на човека към театъра отработва своя дял в несправедливата война, протестирайки срещу циничното редакторско „Какво щяхме да правим без Сараево, драги ми Рихард?“, което с намигване се разнася из офисите на световните медии.

„Като че ли всички бяхме част от някаква игра на ужаса, с предварително определени палачи, жертви и наблюдатели... всички бяха тук: сините каски, ООН, Европа, НАТО, журналисти, коментатори и анализатори, борци за човешки права ... хора, открили в тази война борбата, която всекидневно водят в своите скучни държави и решили да я продължат на нова територия, на босненски гръб...“

Описаното в тези страници на книгата зазвучава за кратко с гласа на военните кореспонденти, за да демонстрира гневно, за сетен път, доколко религиите са дезертирали от изконната си социална функция, превърнати във високотехнологично оръжие на нечия виртуална игра, в която всеки има право да умре и да се роди повече от един път.

И тъкмо в тази част от поветстованието натрапчиво се намесва Макс Фриш с неговия „Хомо Фабер“, в който читателят без усилие би различил образа на Европа, отразен като в огледало в съдбата на Сараево, забравила поуките от балканските войни, да крачи безразсъдно към своето бъдеще.

„Как е възможно Европа да нарича тази война „съдбовна“, „изблик на примитивна омраза“, „лудост“, „орис“, „сбъднало се пророчество“, опитвайки се да си обясни съвсем ясно причинно-следствената връзка на войната с доста нерационални аргументи.“

И някак паралелно, но в по-близък план, e образът на Рихард, забързан усърдно по пътя на своята лична история, на предсказанието на Симон.

„Симон е прав. Примката се затяга. Ще дойде осъзнаването, после отчаянието.

Идеята в романа на Макс Фриш, както и смисълът на театъра изобщо, се крие в самопознанието, в онова пътуване към себе си, след което модерният човек се завръща сред хората.

Пиесата на Фриш създава у Рихард (и у читателя) песимистична нагласа за бъдещето на любовната история с Алма. Но не успява да му попречи да падне в същата клопка като героя на Фриш. Макар че нямаме нужда от ролята на съдбата, за да проумеем една проста причинно-следствена връзка, често не сме в състояние да изпълним тази обикновена математическа сметка. Нелепостта на любовта постепенно измества абсурда на войната, за да потвърди накрая и въпреки всичко, че „това е това“, това е истина“.

Търсейки истината, се озовах в капан.“ И връщане няма да има, „защото Градът тръгна след мен. По неговите улици отново безкрайно се скитам. В този Град, който е черупка. Без кораб, който да ме отведе далеч от мен самия.“ Разликите с Одисей дават знак, че пророчеството е изпълнено. 

Така ставаме част от една история, надживяла героите си, запечатана в ръкописа на Рихард и намерена в превода на Игор, който се явява като свидетел в полза на хуманността пред страшния съд на нечовешката Война и неумолимата Съдба. Рихард и Игор – побратимени чрез чуждата кръв, тази на жертвите на войната. И чрез Алма.

Оригиналната, разпознаваема корица на издателство Панорама и превода на Жела Георгиева допълват удоволствието от срещата на читателя с тази книга. След нея настойчиво остава вкусът от тъгата на Балканите и носталгията на отпътувалия.


Издателство Панорама, 2013
Превод: Жела Георгиева

Книгата в Goodreads

 

Visitors 303671