Main menu
  • kniga.png

egon i tishinataДесет години делят двете части в сборника с разкази на Емануил A. Видински. През тези години образите му търсят свои места за дишане, научават се да вдишват и издишват, да изплуват от дълбините на разказа, да оживяват отново, спасени от емпатията на разказвача си. Книгата е многоизмерно изображение на бавното отваряне на аз-а към света, преминал през трудна интерпретация в „Места за дишане“, лекувал рани в полети по въздуха, освободен в лирическата форма на „Par avion“, и леко приземен с желаната ритмичност на дишане в „Егон и тишината“.

В звуково измерение това се усеща като метаморфоза на тишината в музика. Музиката също може да бъде тишина, но не онази стерилната от „Картографии на бягствата“, която Моасир си представя „как идва и удавя звука в мъртвото си вълнение“. ('Моасир и тишината')

Това е друга тишина, казва Егон и отпива от лимонадата. Тишина, която не дебне. Не ме е страх от нея. Тя се движи и не мълчи." Съдържа музиката в себе си. Това е тишината в литературата, потапянето в нея е също свещенодействие.

Логично бягството е доминираща тема в „Картографиите“. Бягство в и от самотата, бягство в крайностите, в ексцентричността сама по себе си, която би могла да приглуши страха от тишината. Това са кратки истории със запомнящи се образи ескизи, родени в бързината на бягството.

В разказите на „Егон и тишината“ вниманието е насочено по-скоро към търсене на чудатостта, на симпатичната различност. Погледът се обръща навън към хората и света, който аз-ът обитава. И в двете части на сборника припознаваме биографични моменти, но егото е приятно, ненатрапчиво, свенливо, откровено и открито, и това го сближава с читателя.

Образите и идеите в „Мортен: Картография на бягството“ и „История на дъха“ са така наситени, че се нуждаят от живот извън кратката форма на разказа и новелата. Няколко години по-късно намират интересни проекции в романа „Места за дишане“. Двама герои – тя и той, сходство в историята, в която ескизите на Моника и Мортен се разгърнати в образите на Константин и Милена, и особено оригинално в аз-героя.

Картографии на бягството“ са наситени с обсесии, които постепенно изпълват пространството, отнемат въздуха и приковават движенията на героите, обричайки ги на онази страшна тишина, от която се бои не само Моасир (Мортен: Картографии на бягството, Смъртта на книгата, Лина и музиката на безсмъртието, Акула с къри, Моасир и тишината).

Образът на разказвача се запечатва силно в първия разказ от „Егон и тишината“ - „Лайла и Халед“. Присъствието на познати биографични податки печели доверието на читателя, придава реализъм на разказа, допълва екзотичната и тъжна любовна история с глътка човечност, потребна му. От друга страна, анонимността го превръща в универсален разказвач, който умее да чува и да описва човешки истории, съхранявайки автентичността на героите и случките. В следващите истории той ту участва, ту се дистанцира от разказа, но емпатията му се усеща винаги като „спомен за мирис“, който събужда букет от емоции.

Четейки открих, че несъзнателно събирам по двойки разкази от двете части на книгата. В тях има идеи, истории и образи, които търсят нови и нови текстове за себеизразяване.
Акула с къри – Егон и тишината 
И така е хубаво  - Сунай, или разбродираното сърце 
Бяла роза – Море от гълъби 
История на дъха – Специалният ден на Лили
 ...

Последната двойка е от онези чудати измислици, в които уютно се е настанила любовта в различните й вариации. А любимата ми „най-малкa улица в София“ излива в едничкото си въздълго изречение есенцията на човешкия живот. Щастливец си, ако някога успееш да го напишеш. Тя също намери своя половинка в „Картографиите“, носеща заглавието „Погледът“.

След историята на „Лайла и Халед“ „Прощално писмо“ казва сбогом на любовните раздели в „Егон и тишината“ и отваря врати за спокойното очакване на любовта, която следващия път ще носи различно име, ще има друг цвят очи или коси, при все това ще бъде разпозната само с периферен поглед. 4 октомври“, “Бяла роза“,„Тефтерът на Хемингуей“ и „Море от гълъби“ са пропити с онази романтическа (романтична и класическа) светлост, чистосърдечност и откровеност, които дават обещание, че и след още толкова години пак ще бъде хубаво.

Свръхсетивен и експресивен, улавящ невидимото, докосващ, шлифован в поезията и музиката, гласът на Емануил A. Видински е приятен за четене и слушане. А корицата на Иво Рафаилов е прекрасно изпълнена интродукция към книгата.

Egon


Издателство Жанет 45, 2015


Книгата в Goodreads

В други блогове: КнижноКниголандия

 

Visitors 286136