Main menu
  • kniga.png

itanesies krgiganovski„Аз живея в толкова далечно бъдеще, че моето бъдеще ми изглежда минало, остаряло и изтляло.“
С.Кржижановски ‘Работни бележници‘

Подобно на Лесков, Кржижановски е „незабелязаният гений“, когото сравняват с Едгар Алан По, Кафка, Гогол и Александър Грин. Става видим едва 40 години след смъртта си, но винаги е знаел, че ще бъде писател. В неговата философия на условността се открояват две неща: вариативността на историята и осезаемото присъствие на човека в нея. Едно леко кривване от обичайния му маршрут би могло да го срещне с компанията на значими личности в европейската култура на 20 век, подвизаващи се по това време в Париж – Модилиани, Пикасо, Аполинер, Бретон. Неговата неизвестност тогава може би го спасява от вечно забвение подобно на толкова творци, изпреварили времето си и останали в сянката на популярните имена на епохата.

 В биографията му са се запазили оскъдни сведения, които предоставят пълна свобода на въображението. В началото прозата му е напрегната, трескаво бродеща из множество теми и форми на писане. Затворен, вглъбен, несъзвучен с времето си – като всички големи творци. С абсолютен усет към музиката, пристрастен към Бетовен и Шопен. Още в гимназията е пленен от Кантовата „Критика на чистия разум“, по-късно в творчеството на Шекспир открива верен приятел, който да го защити от метафизичния призрак на Кант и да спаси ума му.

В тази книга са събрани шест разказа и две новели, наситени с неговия експериментален реализъм, философски фантастични измислици и антиутопии. В тях се открояват темите за пространството (‘Квадратурин‘), в което телата ни трябва да живеят сгърчено, „хем на тясно, хем нещастно“, за предимствата на пустото пред празното. Човекът, затворен в оскъдното пространство на полагащите му се 8 кв. метра площ, който мечтае за необятността и се страхува тя да не се окаже празна. Човекът, който заради вещите не вижда света и трябва да ги изхвърли, да извади окъсания копринен книгоразделител и да тръгне с него по тъмните градски улички на лов за теми. Авторът, онзи „фантазиращ съчинител“, който вечно преследва литературния дилижанс. Ако е напорист и пръв успее да скочи на стъпалото, поезията му не ще успее да го настигне. Ако е джентълмен и й отстъпи място, ще си остане изключен отцепник с цяла колекция от ръкописи, стоящи при редактора с печат „за връщ.“. Талантът е онзи, който съумява да изравни везните между получаваното и даваното.

За тези неща разказват малките фантастични истории в новелата „Книгоразделител“. И още, за ужаса да погледнеш небето там, където обичайно се извисява Айфеловата кула, и да забележиш необичайно празен въздух или новината за побеснялата кула, която знае много добре откъде идва, но не знае накъде отива и, лутайки се, намира смъртта си в гладките води на Боденското езеро. За модерната философия на чантаджиите да се пише само за зачеркнатите хора - по поръчка в лимитиран брой знаци. За митарствата, през които минава душата на мъртвия духом, с прилепнали по нея минали и загинали неща, които я дърпат в бездната на празнотата.

Политическите препратки са бегли - Първата световна война, в която книги и двуколки са били еднакво нужни за запасяване с думи и патрони. Тогава книгите са били онези грубо стъкмени книжни тела, в които коприненият разделител не може да намери място, защото в тях липсват логическите паузи, в които ти е нужно да поемеш дъх.

Жълтото гориво“ е антиутопия, писана в далечната 1939, която изненадващо адекватно интерпретира недостига на източници на енергия и предлага оригиналното решение да бъде акумулирана енергията на злобата. Злобоуловителите преборват лесно конкуренцията на Слънце-впряга, тъй като човечеството е раздробено на излишно малки нации, а излишъците от „аз“ в супер модерния ни свят – онези около три милиарда абсолютни монарха, които напират да го владеят, влизат в конфликт помежду си. Изкуствените интензификатори на злоба се оказват напълно ненужни до момента, когато животът става толкова уреден и лесен, че злобата се покрива със слой тлъстина и микроскопичните устица на злобоуловителите вече не могат да ловят импулсите й. Посланието е кратко и ясно: Империята на злото може да бъде отложена, но не и избегната. Това е неговият експериментален руски реализъм, в който логиката на историческият експеримент е обърната наопаки и води до катастрофа. Не си принуден да си поет, но си принуден да си гражданин на тази империя, оцеляващ с ирония.

sigizmund krgiganovskiНай-силният текст за мен бе втората новела „Чужда тема“ – новата философска система на стария просяк с чистите, спокойни и ясни очи, в който без колебание разпознах самия писател. Точно в този текст е особено силен моментът на припокриването на 'той' с 'аз'. Тук оскъдността на диалога търси контраст с охотата, с която се разменят мнения тъкмо заради липсата на такива. В него имащият мнение не се разделя толкова лесно с нещо, което си е негово. Той търси персонаж, на който да го завещае. И ако художествените произведения разказват живота на своите персонажи, когато някой от тях бъде допуснат в живота нелегитимно (без билет), той не може да бъде друго освен критик. Защото един светоглед е по-опасен и от сифилиса и хората вземат всякакви предпазни мерки, за да не се заразят.

Чрез музиката животът на Кржижановски е разгърнат в трите части на Опус 81а на БетовенLes adieux (Сбогуванията), L’аbsence (Отсъствието) и Le retour (Завръщането). Близостта на едно нещо го отдалечава или изразено с езика на музиката: внезапността на онова andante espressivo (ходом, много изразително) твърде бързо прераства в vivacissimamente (много бързо и живо) в унисон с нестихващо човешко желание да запълва непрестанно миговете със щастие, да го лишава от паузите, отброените тактове, в които му даваме почивен ден. А като реплика се ражда авторовата идея за вечната разделеност. Така „Само преминавайки през ада на сбогуването, през чистилището на разделите, по пътя към завръщането си, великият майстор е могъл да създаде своята божествена соната от три песни или, ако по̀ ви харесва, Комедия.“

Така се ражда красотата. Тя не е атрибут, постоянно качество, тя е само момент в развитието на обекта, невъзможно е да я съзерцаваш, а трябва да я уловиш, да я уцелиш с резеца докато лети, както птицата със стрела... Да пропуснеш този един-единствен миг означава да пропуснеш всичко. Разбирали са го и други творци като Роден, Алтенберг. Да се срещнеш с него, когато максимумът в субекта съвпада с максимума в обекта е просто невъзможно.

„Но по-малко от максимума аз не съм готов да приема. То е с едно стъпало по-ниско от изкуството, следователно - не е изкуство.“

Така логично идва най-голямата раздяла – тази със себе си, в която онова едносричното ‚аз‘ изостава като пес от стопанина си и тръгва да се скита по света. И когато то липсва, оставаш празен като корица, от която са изтръгнали книгата.

„ИЗБЯГА
ДУШАТА МИ“

Тогава се превръщаш в обикновен продавач на метафизични системи, който веднъж предостъпил на героя си личното си „аз“ не може да си го вземе обратно, за да завърши историята. Тогава се превръщаш в „итанесиес“, чието грамадно, потръпващо ухо се протяга вечно нагоре към звездите, умирайки, вслушано в онова, което е достъпно само за него. Такава е историята на Сигизмунд Кржижановски.

„Щом сте дошли при човечеството, което е заето, гледайте си живота и си тръгвайте.“ С.Кржижановски (Работни бележници)

Не бързайте да търсите информация за автора преди да довършите книгата. В края й ви чака великолепният послеслов на съставителя Вадим Перелмутер, допълнен от детайлни бележки по текста в познатия прецизен стил на издателство Аквариус.

Въпреки леките тромавости на езика на места, това е поредната добра книга (чудесна корица на Кирил Златков, любим формат) на издателството, която ни дава рядката възможност да се докоснем до творчеството на Кржижановски на български език.

Издателство Аквариус, 2016
Превод: Ася Григорова, Даря Хараланова

Книгата в Goodreads

 

Visitors 286136