Main menu
  • kniga.png

shtigletsat„Щиглецът е изключително рядко литературно събитие, прекрасно написан роман, който говори както на ума, така и на сърцето.“ Стивън Кинг

Историята на картина на холандския художника Карел Фабрициус стои в основата на чудесно написан роман – хармония от съзерцание на изкуството, философия на самотно оцеляващия ни съвременник и Дикенсови приключения. Изключителната му стойност за мен се изразява в почти съвършения баланс на тези елементи в поветствованието, което се разлива в обема си като река в равнинна местност. Понякога криволичи в меандри, в които съзерцанието намира покой в красиви, секващи дъха изречения, друг път трескаво забързва в юношески приключения, но винаги умело намира равновесието във фабулата. Неочаквано е това контрастно съчетаване на света на изкуството с тъмния свят на Ню Йорк, Вегас и Амстердам.

Фабулата започва с ретроспекция, за да наложи вододелът – Преди и След на времето в романа. Преди - щастливи мигове на детството, когато Нея я има. След – всичките опустошителни последици в съзряването на самотния млад човек.

В романа приключенията ни връщат към юношеството с романите на Дикенс. И ни сближават повече с героя Тио, който израства бавно с фабулата от 13 до 21 години. Период от живота на всеки, който обикновено е наситен с незрели криволици и обрати.

Меандрите са онези бавни и самотни мигове от живота ни, които е трудно да вградиш в разказа, защото в тях няма история. Това са истините, които ни вълнуват, защото са загадъчни, необясними и неразбираеми. Тъй както съзерцанието на картина. Едно вълшебство, една илюзия, които никога няма да развълнуват двама души по един и същи начин, но заради които си струва самотният човек да оцелява. Едно своеобразно „пропадане във времето“, което ти дава възможност да разглеждаш нещата и събитията през различни ъгли, по няколко пъти.

Вълшебната точка, в която всяка идея и нейната противоположност са еднакво верни. (...) Време, което не се движи, време, което не може да бъде наречено време.“

Karel-Fabricius-GoldfinchЩиглецът на Фабрициус – тази малка птичка, в която не може да не забележиш човешкото и да я асоциираш с Тио. И двамата раними, но запазили достойнство. „Един затворник се взира в друг.

„И там, пленен в сърцето на светлината стои малкият затворник и не трепва. [...] 
Няма как той да е разбирал защо е принуден да води такъв мъчителен живот: стряскан от шумовете, тормозен от дима, от лая на кучетата, миризмите от готварницата, дразнен от пияници и деца, привързан така, че да може да литва само дотам, докъдето позволява късата верижка. И все пак достойнството му е разбираемо дори за едно дете: една капчица смелост, само перца и крехки кости. Не е плах, дори не е лишен от надежда, стои уверено и не отстъпва. Отказва да се скрие от света.“

Това е щиглецът. Това е Тиодор Декър. Приликата между тях ражда онази интуитивна, устойчива и необяснима връзка, по която тръгва фабулата на романа и я следва неотклонно до края.

Контрастни, ярки и силни са образите в романа на Дона Тарт. Незабравимите госпожа Декър (мама), Хоуби, Борис, Пипа, госпожа Барбър, Анди ("той беше планета, лишена от атмосфера“).

Обяснимо силна е връзката между Тио и майка му. Миговете на очакването й са толкова психологически точни и детайлни, че се превръщат в очакване на читателя. Това е образ, който го кара да се чувства „обичан така, както никой не го е правил“.

„В нейно присъствие всичко оживяваше, тя хвърляше около себе си вълшебно, театрално сияние, затова и да видиш нещо през нейните очи означаваше да го видиш в по-ярки от обичайните цветове.“ Като произведение на изкуството.

Обяснима е и близостта на Тио с госпожа Барбър, която по особен начин запълва липсата на майка му и онази безкрайна бездна между „трябва да се прибера у дома“ и „не мога“. Силна и важна е връзката му с Хоуби – антипод на баща му - достолепен, спокоен и мълчалив старец, в чийто дом Тио вдъхва отново аромата на „у дома“: на книги, стари килими и мебели, ухание на лимон и смирна.

„Когато сме най-силни – кой отстъпва?
Когато весели сме – кой от смях е патил?
А станем ли пък лоши, какво ще могат да ни сторят?“ Артюр Рембо

Но необяснимо за читателя навярно ще остане приятелството му с Борис – удивително силен и оригинален образ, който допълва широката река на поветствованието с определението „по руски необятна“. Борис е някаква стихия от руска жизнерадост, подхранвана от алкохол и дрога, дворянска гордост и помещчикова преданост. И вярно пази ролята си на второстепенен герой.

А Пипа е онова въплащение на любовта, допълващо точката на безвремието, в която се чувстваш цял, озарен от светлина, издигнат до непознатите висини на илюзията, създавана от магията на изкуството. Тя е олицетворение на съзерцанието - червенокоска, видяна през хиляди ъгли в милиони отблясъци на светлината, в различни сезони с онази сетивност, присъща само за ценители на изкуството, като Тио. Контрастът с Китси й придава още по-силни цветови оттенъци.

„Целият този сляп, детински копнеж да спасиш и да бъдеш спасен, да повториш миналото и да го промениш, по някакъв начин се бе вкопчил неистово в Пипа.“

И всички тези контрасти подготвят за ролята на случайността в катастрофата, за „мига на големия взрив“ – произволният случай, който може да промени всичко, или пък – съспенс - да не го промени. Създават онова тревожно бдящо очакване за катастрофа, обсебило нашия съвременник. В тази връзка финалът е добър, отваря врати и загатва за подобие на възможен рай. Или за предстояща самота и лутания на днешния човек в един враждебен безкрай, над който неуверено трепти светлика на междинното пространство: „края на дъгата, където се ражда красотата“И това е пространството, обитавано от магията на изкуството.

„Изкуството ни е дадено, за да не ни убие истината.“ Ницше


Издателство Еднорог, 2014

Превод: Боряна Джанабетска

Книгата в Goodreads

Още за книгата в: Аз чета, Лира

 

Visitors 324714