Main menu
  • kniga.png

Yana Bukova patuvane syankaДълго отлагах четенето й, предвкусвайки удоволствието. Оказа се двойно поради съчетанието от подходящото време и точната мяра. Имало е смисъл.

Книгата на Яна Букова е изненадваща за съвременната българска литература. Роман, който разказва историите на няколко герои, чиито пътища се пресичат съдбовно и носи мистичното усещане на сборник с притчи за странстващия човек. Пропит с мириса на земята, на хората и на прахта изпод нозете им, с аромата на мед, изсъхнала трева, нагрети от слънцето камъни, разнасяни от балканските ветрове на север до бреговете на Дунава (онова сияние „тънко като нокът“ и „сребърно като змия“), на юг към приказността на Цариград и Истанбул. Една книга за българското, в която въображението странства по земята на Балканите, окрилено от няколко дати и имена на градове, пробудено от магическото и езическото по тях, където страхът дава криле на разказващия.

Това е историята на Манол, два пъти заченат и два пъти роден, в която съдбовно се пресичат историите на Йована, Исмаил Челик, Неделя, Първан Ангелов и Телила и създават това, което литературата нарича „кръгова композиция“, а записките на холандеца Ян ван Атен – пътуване по посока на сянката. Коя е сянката? И коя е посоката? И дали сянката върви пред краката ти, когато си поел във вярната посока? Или пък крачиш с гърба напред, заблуждавайки се, че вървиш след нея?

Всъщност посоката няма значение, защото накъдето и да тръгнеш, все ще си настъпиш сянката.

Героите на романа вървят дълго с нескончаемия килим на сянката пред краката си, характерни, запомнящи се, но въпреки това останали невидими за историята, стоящи извън времето и спомена за събитията. И образите му са все мъжки. Сурови, силни, държеливи, митични. И женските по нищо не отстъпват на останалите. Те носят светлината на самодивата, магията на прелъстителката и непреклонността на биологичното начало. Родени с женски имена „на суша или на изтезание“. Катилина с осакатени ангелски криле или Ремора, която се закрепя като пиявица в душата ти и неусетно тегли я към дъното. И слага точката на разказа.

„Черното стъкло на очите й никога не промени израза си, приемайки всяко събитие без изненада, всяко действие равно по големина и значимост на предишното или следващото.“

Любовта им е кратка като светкавица – хвърля се, изпива силите и ослепява очите. И никога не се повтаря същата.

„И беше щастлива, че се случи да разбере какво е това, любовта, както казват – нещо хладно и случайно под ниското небе с лъскава луна, и безшумно, и така красиво неподвижно и самотно. Беше хубаво. Но никога не се случи повече.“

Трудно е да се избере най-силен женски образ. Но сред историите най-силна е тази за Първан Ангелов. Kулминацияta на романа. С онази снимка на полегнал по диагонал мъж с отделена глава от тялото, която обикаля света, предвождана от сянката на Балканите. В смъртта му има нещо мистично, величаво и нереално, което блуждае над ветровитата прашна земя. И ми бе лесно да си обясня защо е умрял. Заради същото, от което и латинският език – от отегчение.

„Представяше си смъртта му като самоубийство на римски благородник, самотно, с достойнство и без страх от болката.“

Думите трудно излизат от устата му. Както и при всичките образи:

„Смука я известно време, търсейки вкуса й, грапав в з-тата, хлъзгав в р-тата, и цялото й насечено на пояснителни срички начало не изглеждаше да прибавя нищо важно към заобления й край. Прекара я през живота си – навсякъде стоеше на място и никъде нищо не казваше“.

Случва им се да ги ловят само по време на сън или в напевното циганско нареждане на Неделя. Има по-важни неща от „ловенето на думи с голи ръце“. И това са жестовете вампири. Малките кървави случки в ежедневието на историята ни, които са им по-близки от говоренето. И по-присъщи за земя, която ще се освобождава. Защото няма нищо по-опасно от освобождението.

Има още един герой в историята и тя е пушката на Първан. Едно изумително одухотворяване на предмет в женски образ, дотолкова равнопоставен на останалите, че се случва да ги измести. Тя е като онези "огромни понятия в женски род, с които жонглираме, без да им придаваме никаква тежест като Смъртта и Съдбата, ако бяха от плът и кръв."

„Случва се понякога, макар и рядко, и някои предмети имат пол. Пушката, която се изхлузи от мъртвата ръка на Мустафа Йозал, беше женска от началото на тънката си цев до крайчеца на приклада си от тъмно дърво без украса, който завършваше с една сладка извивка, за да приляга върху рамото на стрелеца, една извивка, чиято главоломна красота, чиято спираща дъха близост със съвършената крива на вселената имат малко неща в този свят, някои шии, може би, и също лодките, стомните, красивите гълъби. (...) и трябваше неща да се случат, за да разпознае приклада на пушката си – женско стъпало, опряно на рамото му, което го отблъскваше леко и го люлееше в ритъма си.“

И цялата балканска мистичност на тези истории е сянката, вървяща в нозете на друг паралелен кръг - действителността. Във втората част на романа магическото се приземява и ни среща с разказвачите, защото тяхната роля е най-важна в романа.

И те приемат лицето на събирача на истории Ян ван Атен, поел по посока на сянката из далечните земи на изток-югоизток. Защото чуждите истории са много по-вълнуващи от личните. И докато пътува, езикът му променя цвета си ту в червен, ту в син, защото в червено записва женските истории, а в синьо – мъжките. Приема лексиката и синтаксиса на превода на Утис, претупва трудните места, разпростира се на лесните, превръща често фактите в измислица. Защото „Действителността сама не знае какво иска да покаже. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече от нея виждаш. Колкото повече се приближаваш, толкова по-добре я виждаш. Във втория случай трябва да се внимава да не ти влезе в окото.

А „някои истории – записа разгневен по начина, по който диктуваше учителят му - не само биват разваляни от своя край запетайка, но дори всяко продължение им е противопоказно точка. В случай на такова запетайка, напомнят онази евтина метафора за пъпката и розата. Точка

Тук е мястото да отбележа нещо за езика на книгата. Тези дълги изречения, в които властва съчинителното „и“, пропити с удивителната способност на латинския да се разклонява до безкрайност на правила и подправила, ухаещи на поетическата лексика и метрика на латинската поезия, пълни с изумителни тропи и метафори и фолклорна магия.

„...и когато трябваше с часове да брои дълги и кратки срички, сканирайки на глас и отмервайки търпеливо ритъма с махове на опряната си в лакътя ръка, вече можа да разбере от какво бе умрял латинският – от отегчение.“

И не умрях от отегчение, а се взирах с удивление в езика на писателката Яна Букова, и добавих наставка към приложението като реверанс от мен към пола и към младостта й.

Прелиствайки страницата на последната история от първа глава на книгата, читателят е изпълнен с онова „усещане за прозрение, което само полусъненият човек може да изпита, една непоклатима увереност, че светът се е подредил до най-малкото си случайно парченце, и всичко случило се досега, и всичко предстоящо са напълно оправдани.“

Затваряйки страниците на книгата обаче, читателят може да се почувства объркан като че е попаднал сред „Голямата игра“ на карти на остров Борнео. Кой е слепият? Кой чужденецът и кой Играчът? И в чест на кого е цялата партида?

И му остава единствено утехата:
„Никога не знаеш къде ще те завари краят на една история. Пък и времето дори е нещо, което стига след целта си.“

И да направи бърза асоциация между тези истории и „четирите цикъла“ на Борхес: „метаморфозата“ (разказите за пътуващия човек), „еднодневката“ или „нахалството на мухата“ (мимолетните мигове, които изтичат като пясък между пръстите), „любовта-убийство“ и „употребата на оръжията“.

За да заключи: И така, историите са четири и това, което ни остава е да продължим да ги разказваме по един или друг начин.

Siste, viator! (Пътнико, поспри!)

Удивителна книга. Препоръчвам. С любопитство бих прочела и първото издание.


Издателство Жанет 45, 2014

Книгата в Goodreads

 

Visitors 317551