Main menu
  • kniga.png

samo givot alice manroРазказите на Алис Мънро създават усещането за особено отстояние от времето, героите и събитията в книгата. Едновременно с това носят рядкото удоволствие да останеш наблюдател на случващото се без да изпитваш желание да го промениш, нито нетърпение то да се случи. Дали заради спецификата на времето - 50-те, 60-те и 70-те следвоенни години на миналия век, или заради опитността на разказвача да наблюдава живота от дистанцията на годините. Да се радва с една и съща усмивка на напъпилите цветове и на оголените есенни клони, поклащащи се леко от вятъра на забравата.

Независимо дали са деца, възрастни или старци, героите на Мънро преживяват живота, носейки в себе си тази специфична уморена емоция. Те често се усмихват вместо да се засмеят, остават безмълвни вместо да крещят, ще напуснат къщата, града, ще слязат от влака - просто ще продължат да живеят без излишния шум на суетата. Но ако се вгледаш по-добре в тях, ще видиш стаени емоциите на един изживян живот, в който можеш да потърсиш убежище. И да не допуснеш твоят да премине в сянката на разочарованието, изписано върху нечие чуждо лице. Защото не само твоето, всяко лице вече е поразено от времето.

Кати, Вивиан, Лия, Кори и останалите герои на Мънро доказват, че всъщност нищо в любовта (и в живота) не се променя. Тя е като пътуване с влак към приютяващия самотници Торонто. В разказите често се появяват тези два образа - на влака и на Торонто и мълчаливо контрастират на облика на малките пустеещи селища. Животът е влак, който те отвежда в твоята посока. Място на срещи и раздели, разговори и мълчание, очакване и недоумение. Вече си се качил и си платил билета, остава ти само да пътуваш.

Дълго останах при образа на Джаксън от „Влак“. Разказ, който направи за мен образа на живота завършен. В някои участъци по завоите между малки пусти гари влакът намалява скоростта и, ако си достатъчно дързък или отегчен, можеш да скочиш от него и да повървиш пеша в очакване нещо да се промени. „Надигаш тяло, подготвяш колената си за навлизане в различна въздушна маса. Очакваш празнота.“ Идеалната тишина след оглушителния шум на влака. Но не би. „Оставаш с усещането, че си нарушил някакъв установен ред. От невидими за очите ти наблюдателни позиции животът наоколо стига до определени заключения за теб.“

И ако до този момент само си си въобразявал, сега ти става ясно, че не ти го живееш, той теб живее. Наблюдава те, преценява те, понякога ти позволява да слизаш в движение, но през цялото време си води бележки. А после те разказва на пътуващите след теб. И ги поощрява, ако са умни и схватливи.

„Важното е да бъдеш щастлива. Каквото и да става, но да бъдеш щастлива. Опитай. Ти можеш. Става все по-лесно и по-лесно. Това няма нищо общо с обстоятелствата и фактите. Представа нямаш колко е хубаво. Приемаш всичко и тогава трагедията изчезва. Или във всеки случай трагедията олеква, смекчава се и ти си там, вървиш напред, свободен и спокоен в този свят.“

Последните четири автобиографични разкази са научените уроци от Алис Мънро. Най-личните първи и последни уроци. Все пак това е само живот, на всекиго се случва.

„Всичко, навсякъде провъзгласява: това е животът. Като че ли имаме нужда от него, от повече живот.“ И любопитството ни към него остава.

„Но в моето съзнание Каро продължава да тича към водата и да се хвърля в нея, като че тържествуващо, а аз все още съм изненадана и озадачена, очаквам тя да ми обясни, очаквам разплискването.“


Издателство Сиела, 2015

Превод: Красимир Желязков

Книгата в Goodreads

Още за нея в: Книжен Петър, Книголандия, Аз чета

 

Visitors 325038