Main menu
  • kniga.png

pogrebaniat velikan ishiguroТекстът в този роман се стели като мъгла, наслагва у читателя необичайно спокойствие, което дори напрегнатите епизоди не успяват да нарушат и бавно, магически унася. Често ти се случва да изпуснеш някоя подробност, към която се връщаш с усилие, за да си я припомниш. Романът е наситен с мистиката около личността на Артур, усеща се въздействието на рицарските романи и духа на келтската фантастика с нейната романтична и тайнствена атмосфера.

При такава интерпретация на книгата поемането на път по следите на спомените може да се тълкува като търсене на историческия образ на Артур, което крие риск от нарушаване на митологичния му образ и от края на една легенда, подхранвала векове наред съзнанието на бритонците.

Извън тази интерпретация лесно ще разпознаем философското пътуване на различни типажи герои в търсене на истината.

„На селяните просто не им идвало на ума да се замислят за миналото, дори и за това, което се било случило съвсем скоро.“

При четенето на романа няколко сцени се запечатаха в съзнанието ми. Утринта, в която Аксел взе решение да поемат на път, съзерцавайки непреходната красота на своята принцеса Беатрис. Срещата на Едуин със завързаното момиче, в чийто образ се сляха тези на майка му и на дракона Куириг. И накрая, изненадващо кратката битка между рицаря на дракона и война Уистан за един вече мъртъв крал. Бързата смяна на една лъжа с друга в битката за истината. 

Тези сцени изградиха най-пълно привидно простите, но в действителност сложни и противоречиви образи на Аксел и Биатрис. В красивите им на пръв поглед взаимоотношения се крие необикновена многопластовост, създадена от отношенията между Артур и принцеса Гунивир, и Артур и верният му рицар Бедивер. След срещата им със саксонеца Уистан и рицаря на дракона сър Гауейн, в образа на Аксел се промъква и този на Мерилин – мъдрия съветник на Артур, а в образа на Биатрис - все по-убедително този на Гунивир заради загатването за изневяра.

„Трябва да направим всичко по силите си да си припомним какво сме преживели заедно, и доброто, и лошото. Нима при сегашното си състояние изобщо имаме някакъв шанс, Аксел?“

И на читателя му се налага да впрегне цялото си въображение, за да ги възприеме по-пълнозначно. Има няколко сцени, които крият ключова символика.

Манастирът, в който нашите герои търсят изцеление за болките си напомня за легендарно място, свързано с раждането на крал Артур (Замъкът Тинтагел). Неслучайно там се случва епизодът с оцеляването (възраждането) на Уистан, който ще повтори цикъла на отмъщението този път в полза на саксонците.

„Що за бог би желал злото да отмине забравено и ненаказано?“ – пита Уистан.

Всеки бог, който е наясно, че възмездието ражда ново зло, което няма да бъде забравено.

Грамадата на великана
“...и затова е напълно възможно грамадата на великана да е била издигната в далечни времена, за да отбележи мястото на някаква подобна трагедия, при която по време на война са били избити невинни младенци. Извън това обяснение трудно биха се намерили причини за съществуването й. ... Но защо да трупат тежки камъни, извисили се над човешки ръст, на този толкова висок и отдалечен връх?“

Грамадата и драконът Куириг са символите на една трагедия, на черната магия на Мерилин, нужна на Артур, за да възцари мир по тези земи. Погребаното зло все някога ще се събуди и ще отприщи възмездието. Има ли смисъл от трупането на тежки камъни върху вече извисяващия се връх, от издигането на паметници, които приспиват паметта и от които някой ден ще се роди ново зло?

„Погребаният навремето великан сега се размърдва. Скоро ще се надигне и тогава приятелските връзки между нас ще се окажат по-слаби и от венчетата, които момичетата сплитат от росни цветя. Мъже ще подпалват домовете на съседите си нощем. Лъчите на зората ще огряват провесени по дърветата деца. Реките ще вонят от влачените от водите им с дни подути трупове. И с напредъка си нашите войски ще се увеличават, подхранвани от гнева и жаждата за разплата.“

Дали за пореден път приятелството между рицаря и саксонския войн, и любовта между Аксел и Биатрис ще бъдат поднесени в жертва на гнева и жаждата за отмъщение като цветя върху паметник на злото?

Лодките, които разделят обичащи се хора по пътя към острова, ни връщат към онзи 5 век, в който с тях са пристигнали саксонските наемни войници, заселили се първи в земите на бритонците. Раздялата на свои, постигната принудително с хитрост или сила, ражда омраза, бди над спомена за злото и превъща в лудост жаждата за отмъщение.

Glostenbery hill Островът напомня за друго вълшебно място в древните келтски земи - Хълма при Гластънбъри, който в легендата за Артур се е превърнал в Острова на Авалон. Мястото, където рицарят Бедивер е занесъл ранения крал да умре. Същото, на което Артур е получил меча Ескалибур и е трябвало пак там да го върне. Този момент прави още по-противоречиви образите на Беатрис и Аксел, смесва местности и герои от легендата и обърква все повече читателя в мъглата на поветствованието.

Коя е Беатрис - любовта, вляла се като магия в силата на меча му или Дамата от езерото, пазителка на Екскалибур? Или прегрешилата Гунивир? Ишигуро красиво е втъкал три златни нишки в художествения й образ и го е накарал по женски да блести сред мъжките му образи. В тях можем също дълго да се взираме и да откриваме подсказки. Дали пък не е нужно да прочетем „Мъглите на Авалон“, за да потърсим Беатрис сред неговите женски образи? Вгледайте се в последната седемнайсета глава на романа и ще забележите как името ‘Беатрис‘ изчезва от страниците, а разказвачът изневиделица се вмъква в образа на лодкаря.

Онзи, който умело ни превежда през мъглата до другия бряг на тайнствения остров. Това е част от магията на Казуо Ишигуро в неговия нов роман. И поредната му изненада, поднесена на читателите. За тази книга трябва още да се пише. 

Издателство Лабиринт, 2015
Превод: Владимир Молев

Книгата в Goodreads
Още за книгата: Милена Златарова в "Аз чета", Книголандия

 

Visitors 325038