Main menu
  • kniga.png

Angel Igov KrotkiteНародът взе властта, а ти спиш.“

Кротките‘ е роман за паметта – човешката и общностната, и за някои нейни малформации (злопаметност и късопаметност), които имат способността да увреждат тежко историческата ни памет. Оскъдността на историческите източници за този период от българската история го доказва красноречиво.

Още в първите страници романът впечатлява с две неща: с убедителното пресъздаване на атмосферата и с оригиналното въвеждане на ние-разказвача - един от главните образи в романа, който пише историята на героите в него. Обединявайки множествеността на гледните точки в един субект, неговият разказ придобива значението на общностна памет и придава на книгата интересна художествено-историческа стойност.

„И за да запази честността си, този разказ ще трябва да се увива и извърта, да подтичва по прашните улици и да скача по покривите, както правехме ние, та дори понякога да се обръща срещу нас. (...) Някои неща видяхме с очите си, други научихме, шушукайки по кюшетата, а трети отгатнахме, предположихме, измислихме – както щеш го наречи. “

Ние-образът е изграден в хармония с времето и идеите на комунизма. Той обединява малките второстепенни герои, безсилни да се превърнат в аз-герой, които набират смелост единствено в инерцията на множеството, в тълпата, в общността на ючбунарците. Някак неестествено в този контекст ми седи думата общност. По би подхождало едно фамилиарно назоваване, търкано от употреба до пълното си обезмисляне и до днес – народ - толкова звучно, хубаво и сочно, колкото и Народен съд, народна власт, в името на народа.

После тръгва новината „Народът взе властта“ и обикаля софийските улици през онази 1944, насищайки с форма, плът и кръв страниците на книгата, които са обхождани на талази ту от страха на хората, снишени зад олющените прозорци, ту от въодушевлението на тълпата, изливаща се като потоци по улиците.

Самият ритъм на деня изведнъж беше станал друг. Над ниските къщи се носеха на приливни вълни страх и въодушевление, едното следваше другото и пак му отстъпваше мястото си, така че кварталът ту притихваше в нагнетена уплаха, ту изригваше, бълвайки навън спотаените в домовете си хора; в рамките на няколко часа едни и същи глави първо се криеха зад пожълтелите пердета на олющените прозорци, а после внезапно се озоваваха на улицата, вливаха се в рукналите в съседство потоци и тъкмо преди да се съберат в едно развълнувано море и да се насочат кой знае накъде, настроението отново се обръщаше, хората се пръсваха и прашните улици отново опустяваха.“

Сякаш неповторимото Йовково слово за селото хармонично прелива в Иговите битово-градски описания, така поетични и детайлни, че даряват читателя с глътка опияняваща меланхолия преди да смутят покоя му със суровите истории на еврейчето Мико и бай Стефан Зловещия.

Смяната на ценностите с идеология, фалшивостта на новата терминология, гласовете, надъхано призоваващи към предателство в името на народа, предизвикват разноезичие в романа. Постепенно в кроткия, като че ли изповеден разказ на ние, в тихото му напевно-приспивно говорене се прокрадват дращещи нотки. Разказът се изпъстря с жаргонна реч и идеологическо говорене. Като удари с чук кънтят думи като Противонародна дейност, Фашистка пропаганда, Злостни клевети, а ехото им отговаря с други: Присъди за глупост. Виновни, че принадлежат на миналото.

Но аз пак ще ти кажа за климата, за духа на времето, който е способен от всекиго да направи престъпник, ако той попадне на определено място.“

И аз пак ще кажа няколко думи за паметта на ние, които не пишехме, само четяхме, слушахме, гледахме и гледахме повечко да запомним, защото усещахме, че добрата памет ще ни свърши добра работа по-късно, когато се уталожат нещата. Защото ние, ако не друго, умеем да помним, Емил Стрезов.

Безспорно това кротко и снишено зад мръсните пердета ние помни. Но паметта му е по плюшкиновски безкритична, дребнава, досипана от лични подозрения, догадки и налучквания. То е по-скоро злопаметно, умее да използва натрупаното, не забравяйки призивите на Стария завет: око за око, зъб за зъб. И паметта му е къса, защото не смее да разказва и не иска да я има историческата памет

Образите в романа допълват колоритно ние-героя и се вписват добре в духа на времето. Носят гръмки имена, зад които прикриват бездни от празнота.

Емил Стрезов си остава докрай младият поет – ремсист (колко много поети в тази история!), на когото трябва вечно да прощаваме неопитността в младежките му страсти и в идеологическата борба. Кварталният поет, който неусетно извървява пътя до народен обвинител. Съдбата му е низ от пропилени шансове за спасение - малки светлици в тъмното, неразумно подминати от липса на опит или на късмет. В Стрезов всеки може да разпознае всекиго и затова физическият му портрет е направен едва 30-ина страници преди края на романа.

Коста и Елиас са светлите образи в романа. Единичните наблюдатели, които се открояват сред множеството на снишеното, дебнещо зад прозорците ние. Анализиращи, лаконични и пристрастни към човешкото, те произнасят тихите си присъди в полза на хуманността.

Ремсистката Лиляна – главният женски образ, с донадено име на героиня на Димов, в този роман стои на кръстопътя на събитията и в центъра на вниманието на мъжките образи. Едно-единствено изречение я спасява да не изгуби напълно симпатията на читателя: „Ама наистина ли трябваше всичките да ги разстреляме“ (завършва с точка, без сянка от емоция)

„Ако една жена предпочита стихотворения за палачите пред такива за нея самата, то работата е много лоша.“

femme aux pommes jean terzieffЛюбовта няма място в идеологията на комунизма. В тези отговорни времена, в които се изгражда справедливия нов свят, жената трябва да бъде силна, практична, здраво стъпила на земята. Тя не е човек, а трудов ресурс. А семейството е рационална единица, идеологически обоснована. От тази гледна точка образът на Лиляна е възхитителен.
В Люксембургската градина в Париж има статуя на Жан Терзиеф с наименованието “La femme aux pommes” („Жената с ябълките“). Образът й непрекъснато ме преследваше докато четях редовете за Лиляна. Може би в нечии представи героинята на Игов е по-красива. 

Другарите Крумов и Ценев са абсолютни герои на времето си - безскрупулни, жестоки, цинични, току-що излезли от тъмното си минало с нелегалните си имена. Хората с костюми и каскети. Заслужилите деятели на отмъщението, новите фашисти, при които анонимността на убийството е заменена с легитимно издадените присъди на Народния съд.

- „Що за хора убиваха по този начин? Къде бяха сега? И какво беше това нагло до абсурд чувство за безнаказаност, което ги бе накарало сами да заснемат труповете?“
- „На тоя съд задачата му не е да оправдава. Задачата му е да осъжда.“

Аналогията с Една и съща нощ на Христо Карастоянов е неизбежна. В романа на Карастоянов в центъра на политическите събития около 1924г. е ярката личност на Гео Милев, която сякаш нажежава поветствованието и обагря останалите герои с различни отблясъци от огъня си. Романът на Ангел Игов е своеобразно продължение на политическата история, парадоксът на разменените роли на котката и мишката, в които принципът око за око, зъб за зъб е валиден със същата сила. И тук са замесени много поети и хора на писаното слово, явно не могат да останат равнодушни към времето и в духа на повелите на Апостола, то е в тях и те са в него. В романа „Кротките“ обаче цветовете са приглушени, сиви, безлични, стопени в множествеността на това ние, което винаги дебне и кара героите да са предпазливи.

 Безпристрастно и еднакво дистанцирано Игов противопоставя идеологическата стерилност на бужоазната бохема, придавайки смисъл и посока на героя си Стрезов в самоизяждащата, дребнава и лична борба на бедняка срещу буржоата, която изгаря душата му като гербованата визитна картичка всеки път, докато събува галошите си в предверието на бедняшката си къща. Такава страст дори любовта не може да разпали в сърцето му. В действителност Щилянов е безобидно въплащение на парвенюто и бонвивана, който не е роден нито за жертва, нито за палач, нито за мъченик и притежава блажената дарба да бъде незабележим.

И всеки път когато на Стрезов му се прииска да се самоизтръгне от задушливото дребнодушие и отвори прозореца, отвън ще го блъсне натрапчивата миризма на пържени кюфтета, която обезсърчително го оковава здраво в битовизма на реалността. И няма спасение, бягството е невъзможно, защото „книгата на твоя живот пишем ние: хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи: кротките, които ще наследят земята.“

Кротките“ е кратък роман, който изговаря тихо важните неща, за да ги чуят повече хора. В него гласът на автора е безпристрастен, безукорен. Понякога за кратко се откъсва от множественото ние, като вътрешен глас на читателя, като глас на съвестта, за да го отклони деликатно по пътя на размишлението. Защото времето на Народния съд е и наше време. Озлоблението и мъстта седят нахално пред вратата на нашето съвремие и нямат никакво намерение да си тръгнат, ако категорично не ги прогоним.


Издателство Жанет 45, 2015

Книгата в Goodreads
Още за книгата: в-к Култура, Аз четаКниголандия, Книжно, Книжен Петър

 

Visitors 317546