Main menu
  • moliv-slider.jpg

Smyana na ogledalataПрочетени на френски, пак са тъй прекрасни. Стиховете на Аксиния Михайлова. Чета и препрочитам. Всяка дума е тъй узряла, че полюшвайки се, пази равновесието на стиха и една невидима линия между петте сезона. Смяната на огледала пречупва лъчите на слънцето, променя цветовете и търкаля сезоните. Но всички те се оглеждат в едно огледало, счупено на късове, в което виждаме обсаденото аз в различни проекции и тихо се сбогуваме с наречията в очакване сезоните да се отместят, за да се вмести петият.

Свободата е от другата страна.

„Тя има за дом цяло море
и много прозорци за гости
.....
И не подозира
колко още смърти я чакат
във всички онези прозорци,
обсадили морето.“

Пролетта - в началото бе радостта от телата

Тя се учи да обича себе си, потича смях, който издува платната на всички кораби и ги запраща по света. Тя се учи да обича тялото си, сияещо в нощите, над неожънати ниви, преди бавния поход на светулките, преди да го целуне ангелът на забравата.

„И като полудял машинист,
спрял бързия влак на желанията
насред полето с макове,
затваряш очи, за да видиш по-ясно
момиченцето, което дърпа едно изгубено небе,
закачено за хвърчилото му“

Но

„Една пеперуда се откъсва
от измачканата риза на небето
и върху корема на Вселената
изплува кървава драскотина.“

Лятото – сезонът на нежния глад

Когато вадиш чука и пироните и години наред поправяш едно и също кресло, събираш стърготините грижливо като счупени стъкла, в които пазиш навика да се оглеждаш и не изпитваш болка, ако се порежеш.

„Това е градината в края на юни,
празникът е отминал, кафето
стои недопито на масата,
една костенурка цяла сутрин
се опитва да изкачи бялото стълбище
и докато почуква с коруба саксиите
в подножието на първото стъпало,
ме учи да се разпростирам
според мечтите си.“

Есента - право на човешка милост да не убиеш два пъти една и съща пеперуда

Когато се връщаш по гроздобер в една такава есен и се закотвяш в плитчините на примирението като в пристанище заради хладното ухание на зимата. А островите се поклащат сънени, пазейки равновесие като прохождащи деца.

„Можеш да се взираш дълго
в тези пейзажи,
докато оглушееш съвсем
и лицето ти заприлича на хоросан,
а може да преминеш през тях
като през дъждовна стена
и освободен от базалтовите корени на дома,
да полетиш над заснежените борове,
обикнал зимите на този свят
отначало.“

Зимата, наметнал анемично декемврийско слънце, с очи на ангели, затворени в приют, наблюдаваш как синовете ти не знаят

„как да съизмерят себе си със заминаването,
със завръщането – как,
как да се вместят отново в детството,
прегърбено до зида,
когато орехът е отсечен
и няма какво да държи небето над къщата
с подпухнали от плач прозорци.“

Чакаш някой да те отнесе на завет и стискаш клепачи, за да не видиш как отсъствието му населява утрешните зими.

Петият сезон - да преминеш през затворена вратаciel a perdre 1

„Твърдеше, че има няколко крила повече
от другите хора и те го държат
над невидимите неща“

Той никога не се закотвя и може всякога да наруши реда на другите сезони, да ги отмести и отдалечи, и да обърка смяната на огледалата. Настъпва, когато

„...порастват резци на думите
и мълчанието се превръща
в единствената ми свобода.“

Тогава поезията

ще се върне, невинна и крехка,
някой ден високите й токчета ще запеят
отново по настилката на твоята кухня,
някой ден ще разпознаеш влажния й език
върху адамовата си ябълка,
но дори тогава не бива да вярваш
на поезията.“

Затова

„каквото и да се появи в живота ти,
позволи му да се случи.“


Сега ще замълча. А вие продължете.

Още за книгата: Под моста 

Visitors 325036