Main menu
  • kniga.png

На попрището жизнено в средата bar flober stamatis
сред мрачни дебри сам се озовах,
че пътя прав изгубих в тъмнината.
Данте ‘Божествена комедия‘


„Мотото на една книга е игра, мотото на един живот е нещо невъобразимо по-сложно.“

Книга за пътуването навътре в себе си, оригинална в опита си да редактира хаоса на човешкото битие чрез себепознанието, да навлезе в дебрите на европейската антропогеография, кодирайки пътя си с анаграми. Пътуването по следите на един ръкопис лесно отвежда читателя до асоциация с „Името на розата“, но крие многопластовост и дълбочина на внушенията като успява да събере в един хармоничен текст поетичната меланхолия на гръцката литература, естетиката на елинизма и култа му към индивидуалността и да ги допълни с универсалността на латинската литература, с цялата й жанрова многоликост и отдаденост на философията и религиозността. Интересен роман на Алексис Стаматис, в чиито страници рискуваш да намериш или да изгубиш себе си. Мисля, че послесловът в книгата помага да направиш по-скоро първото.

Още в самото начало Стаматис въвежда темата за взаимното формиране на писател и текст и вплита нишката й като лайтмотив през целия роман.

„Единственият истински сблъсък в литературата е този на писателя със света.“

Рамкирайки текст в текста, роман в романа, авторът играе с читателя, увличайки го към добре маскираната клопка в поветствованието. Изобилието от диалози около писането струпва различни гледни точки с цел разсейване на читателя и представлява своеобразна интродукция в темата с разговорите на главния герой Янис Лукас - журналист на свободна практика, с баща му – известен писател, и с приятели журналисти и поети. По-късно темата се доразвива при срещите с други хора на изкуството по време на доброволното скиталчество на героя в Европа.

“Седя и го наблюдавам (...) сякаш гледам картина. Обръщам внимание на равновесията, обемите, съотношенията. Искам окончателният текст да диша с резки вдишвания, да се пропуква, без да разкрива зевовете си. И там в пробойните се опитвам да увлека читателя, да замаскирам дупката, а той – нищо неподозиращ – да падне в нея. (...) Всичко в романа трябва да бъде оправдано, Янис! Той е длъжен да представлява съвършена безупречна конструкция, да бъде като един градеж, да притежава носещ организъм, опорни елелменти, отверстия, дори сглобка за температурно разширение.“

Главният герой е мъж на 40 години, изпаднал в творческа криза, който намира в Синята библиотека на баща си неиздаден ръкопис от непознат писател и тръгва по следите му, за да се озове на пътя на четири откраднати платна на Пикасо от Синия период. Оригинално вплитане на философски, криминални, митични и реалистични елементи в един роман, заченат от необяснимото притегляне на главния герой към автора на текст, в който открива онова още малко, липсващите сантиметри към непълноценната си половина и нужната мотивация, за да поеме по пътя на самопознанието. Текст, който впечатлява с плътната чувственост на героите си - едновременно поетична и цинична - такава, че да могат да обичат, и да отхвърлят.

Действието в ръкописа е затворено в недоносения 20-и век между края на Първата световна война и падането на Берлинската стена. Пътуването по следите му се случва през пролетта и лятото на 1998, в самия край на века. Пет дестинации (Барселона, Флоренция, Берлин, Атина, Аркадия) – пет глави.

Главите в романа отново формират цикъл в поветствованието – елипсата на самопознанието, която започва с преодоляване на несъпротивлението като навик и начин на живот (чрез убийството на мъртвото време), преминава през доброволното скиталчество и едно разтърсващо-отрезвяващо гмурване в сарсуелата (по пътя на престъплението), от мрачните дебри на човешката самота към възвисяването до райската земя, дешифрирайки нейното местонахождението чрез тайните на боговете. Имената на четирите откраднати картини на Пикасо допълват цикъла със своята символика: Знамението, Бълнуването, Зона, Велики пости. На моменти препратките в книгата може би натежават на читателя, но разнообразието във фабулата поддържа любопитството му живо. Дупката е добре маскирана.

Мъжките образи в книгата са сполучливи и завършени. През цялото време образът на Янис Лукас ми напомняше нечий друг – един събирателен мъжки образ от два разказа на Емануил Видински (‘Мортен: Картография на бягството‘ и разказвачa в ‘Лайла и Халед‘). Този на Лукас Матеу е по гръцки естетически, без това да означава съвършен.

Катерина и Лито̀ са неопределени, въздушни и въпреки това те са запомнящите се женски образи в книгата. Лито̀ - с необяснимото притегляне, което кара Лукас Матеу да заживее в тялото на любимата и да я търси навсякъде, когато си отиде. Катерина – с ръцете си на Ема Бовари и заради онова „съществувам, както никога досега“, помислено от Янис. Те имат своите изпълнени с реализъм първообрази в двете майки. Заради тях се ражда Градината на Матеу, някакво подобие на ‘Градината на Финци-Контини‘ на Джорджо Басани, в която двама души се срещат на неподходящо място, по неподходящо време и се разделят от необратимия ход на историята.

Главите, посветени на Аркадия са безспорна кулминация на идеята за влияние на географската среда в развитието на обществото.

„Аркадия: идеалистичен пейзаж, въображаема, идилична страна, където пастирите съхраняват непокварените си нрави и преобладава блаженото щастие на мирния живот.“

Аркадия - природен рай в древногръцката и римската буколическа поезия, земният рай на Гьоте, arkadski pastiriпревърнала се в убежище и за Лукас Матеу. До него ни отвежда една латинска сентенция: „Et in Arcadia ego" ('И в Аркадия съм'). При пренареждане на словореда се получават няколко вариации в тълкуването й. Верният ключ в романа е анаграма, в която фразата звучи така: "I Tego Arcana Dei" - "Върви си, аз пазя Божиите тайни“. Символиката на двете тълкувания се подсилва от картината на Никола Пусен ‘Аркадийски овчари‘, в чиято втора версия един от пастирите е изобразен как разпознава и описва с пръст сянката на починал върху гробницата. Считало се е, че в нея е скрито послание, което дава ключ към мястото на останките на Христос.

В романа си Алексис Стаматис загатва и за тази сюжетна линия чрез символиката на имената на героите Лукас Матеу, Христос Патерас (баща в превод от гръцки), Янис Лукас и Маркос Лукас, която води към Христос и четиримата евангелисти Лука, Матей, Йоан и Марк.

Оказва се накрая, че сентенцията е една красива, многозначна фраза, чието дешифриране наистина помага на Янис да открие Лукас Матеу, но води до никъде. Просто затваря разкъсаната елипса на живота.

Каквото бъде декодирано, умира.

Отличителна за романа е отстранеността, дистанцираността на разказвача, когото читателят постепенно свиква да вижда отвън и вътре в романа. Като Аз-а и като Наблюдателя, а до тях стои уравнението на живота. Дроб, в която знаменателят е човекът, а най-големият общ делител е времето. Числителят? Навярно е съдбата.

Amor fati (Обичай съдбата)

И пак се връщаме към изначалния въпрос (поставен и в ‘Елияховият стол‘): Кое направлява човешкия живот – съдбата или случайността?

„Били ли сте щастлив някога?“

Това е точният въпрос-реплика, който възцарява мъртвешко мълчание и придава пълна безизрастност на комичното лице на нобелиста Дарио Фо.

„Не съществува нищо, освен езикът, който те е сътворил, за да те погълне.“

Оригинална многопластовост на роман, към който любопитният читател несъмнено ще бъде привлечен, дори и да не успее да потъне достатъчно в дълбините му. Живописните криволици по пътя доставят удоволствие, но и известно неудовлетворение, което може би ще го накара някой ден отново да поеме по пътя на ръкописа.


Издателство Панорама, 2015
Превод: Здравка Михайлова

Книгата в Goodreads

Visitors 324714