Main menu
  • kniga.png

ludata sedmorkaРоберто Арлт е основоположникът на романа на абсурда в аржентинската литература. Творил през първата половина на 20 век, Арлт получава признание едва след смъртта си през 60-те години на миналия век, когато е определен като един от най-значимите аржентински писатели, а романите му са филмирани и получават престижни награди.

Съчетанието от диалекти, уличен жаргон, научна терминология и романтичен език, прави стила на Арлт разпознаваем, често сравняван от критиците с този на Достоевски. Същите твърдят, че романите му са оказали огромно влияние върху творчеството на Маркес и Борхес, макар и последният да се определя като негов опонент в аржентинската литература.

В тези два романа от трилогията (третата част „Омагьосваща любов“ е издадена година след втората през 1932г.) Арлт описва животът в Буенос Айрес в края на 20-те и началото на 30-те, предизвестявайки с антиутопията си драматичните събития от ерата на Хуан Перон и наследилата го (негова втора съпруга) Мария Перон.

И в двете части героите на Арлт са „лудата седморка“ - Ердосаин, Елса, Астролога, Куцата, Кривогледата, Барсут, Печалния сводник - или т. нар. „чудовища“ (това е и работното заглавие на втората книга), потънали в ада на мизерията, нещастието, отчаянието и угнетението. Така в поветствованието логично се вплитат елементи на черната комедия и политическата сатира, предадени чрез многословни монолози от идеологическо говорене, автопсихологически анализи на героите, контрастно допълнени от бележките под линия на Коментатора, и от донякъде разведряващи светли редове, вдъхновени от романтизма.

ognehvargachkiteДвете части носят отчетлива градация в емоцията на съпреживяването. Съвсем очаквано първата книга „Лудата седморка“ въвежда героите на Арлт, рисувайки портретите им в тъмната гама на отчаянието. В тази книга угнетението все още не е достигнало изтощителността на крайната си фаза, някак е приглушено, капсулирано в мъртво затишие, във времето преди да настъпи гневът, доминиращ във втората книга на Арлт „Огнехвъргачките“. Или онова усещане за мъртва тишина, тишина като ковчег, паралелна на хоризонтално положеното тяло, предизвестяващо стихията на огъня (и на идеологията), способни да изпепеляват докрай.

„Аз сам съм си зрител и се питам: кога ще избухне гневът ми? И точно това е събитието, което очаквам. Ще дойде ден, когато нещо чудовищно ще изригне в мен и аз ще се превърна в друг човек.“

Арлт паралелно развива чудовищното „величие” на идеите за спасяване на отделния индивид, съпоставяйки ги с онези за спасяване на човечеството. Тушира местата в диалозите, където антиутопия и абсурд се смесват, и маркира редовете, в които те се превръщат в чудовищна идеология, в технология за убиване.

„Свръхчовекът – това е волята да постигнем максималното, престъпвайки всички морални норми и извършвайки с един вид наивна радост най-ужасяващите дела..“

„В продължение на десетилетия свръхчовеците и техните помощници ще се посветят по хиляди възможни начини на изтреблението на човечеството и така, докато светът стигне почти до пълно изтощение ... ще останат малцина и те ще бъдат изолирани на някой остров, където ще бъде положено началото на новото общество.“

Новото старо общество, в което законът за подмяна на истините ще бъде основополагащ като най-древното и успешно средство за манипулация на масите. Истините никога не се казват на хората
„защото не са готови да ги чуят и съответно да ги разберат. Биха си помислили, че това са просто фрази, които някой ниже за тяхно развлечение; биха ги прочели и истините биха докоснали съзнанието им с по-малко сила и от зле скалъпена лъжа. Би могло освен това да стане и по-зле: възможно е да превърнат тези истини в нещо чудовищно.“

roberto arltОбществото, описано от Арлт и в двете книги, е не само неговия свят, белязан от белезите на нещастното детство, това е светът на угнетението, мизерията и страданието, който винаги е съществувал и ще го има тъкмо заради чудовищността на „хуманните“ идеологии.

“На мен много ми допадат тези среди и общуването с крадци, сводници, убийци, луди и проститутки. Не искам да кажа, че всички тези хора знаят истинския смисъл на живота, не .... много далеч са от истината, но това, което ме очарова у тях, е дивият начален импулс, тласнал ги към приключението.“ 

Успехът на Арлт е при изграждането на образите, в достигането на онези психологически дълбини, налети с толкова нюанси на сивото и черното, в които светлите тонове са като малки оазиси. Нещо, което го сродява с творчеството на Достоевски и особено с „Престъплени и наказание”.

Ердосаин е без съмнение най-силният му образ. Така изпипан, че угнетява читателя с непоносимостта на болката и страданието си, налива олово в тялото му, отсява най-тягостните му мисли върху текста, за да му сплете трънен венец. На моменти съпреживяването достига чисто физическо измерение.

„Толкова се терзаеше, че ако болката секнеше, духът му би се пръснал като шрапнел. Как може една душа да понесе толкова много болка? И въпреки това искаше да страда повече.“

„Впоследствие, когато се опитваше да даде обяснение на преживяното, той си спомняше, че се стараел да лежи неподвижно, от страх да не наруши равновесието на неизмеримото щастие, което притискало хоризонтално положеното му тяло към повърхността на безпощадното угнетение.“

Бележките под линия на Коментатора са добър подход за изграждане на абсолютна биполярност на образа, доближавайки го до достоевската прецизност. В същото време дават глътка въздух на четящия - те са кратък светлик, малко пиршество за емпатията му.

„Струваше ми се, че душата ми е дадена, за да се наслаждавам на красотата на света, на лунната светлина по оранжевия гребен на някой облак, на капката роса, трепкаща върху розовия цвят. Като малък си мислех, че ме очаква някакво възвишено и прекрасно събитие. Но постепенно, докато наблюдавах другите хора, започнах да разбирам, че животът им е скучен, сякаш живееха в страна, където не спира да вали и дъждовните струи отлагат на дъното на гледците им водни прегради, които изкривяват всичко, което погледнат. Така открих, че душите сноват по земята като риби, осъдени да живеят в аквариум. (...) И тогава си казвах: Няма друг изход, трябва да избягам от Земята.“ (Ердосаин)

„Мъртъв съм, а искам да живея. Това е истината.“

Това е основното, което обединява героите на Арлт. Общата тема, която прелива от първата във втората книга, насища се с инерцията на устрема и избухва в няколкото кулминации на „бунта“, последната от които е сцената със смъртта на Ердосаин.

„Това, което се е случило е, че този човек е търсил пролука, откъдето да се измъкне. Виждали ли сте тигър в клетка? Същото е и с човека, който иска да постигне нещо голямо. Върви напред-назад зад решетките. Някои биха се изтощили. Той не. Върви напред-назад като звяр. (...) Щом съдбата се разсее, звярът се прехвърля с голям скок зад оградата и вече никой не може да го хване.“

Безспорно е умението на Арлт да развие лудостта на страданието до смисъл на човешкото съществуване. Да представи неизбежността на драмата, на която човешкото същество е безсилно да противостои, защото усеща, акумулира и носи в себе си болката на обществото, в което живее. Героите на Арлт интуитивно (Ердосаин) или съзнателно (Астролога) разкриват една от тайните на света. Тайната да се унижаваш пламенно, за която дори някои от древните са се досетили. Почти няма светец, който да не е целувал язвите на някой прокажен. Тайната, на която се основават религии и идеологии.

„Аз ли съм това, или това е светът, болката на света, която по някакво невиждано чудо ми е отредено да чувам ежечасно? Ами ако болката на света съществува? Ако действително светът стене и страда непрестанно? Ако наистина болката на света може да бъде чута?“

Тази тайна е красиво облечена в метафората за нощното слънце, което се върти зловещо и тихо в края на едно пътуване. Билети за него продава единствено смъртта.

“То го привлича като къща, на прага на която го чака жена. Тя ще го сложи да спи, докато от вените му не се изпари отровата на лудостта. Тогава ще започне да плаче, дни и нощи, докато дробовете му не се изпразнят от стенания.“

Смъртта на Ердосаин е един от най-силните и освобождаващи моменти за читателя в „Огнехвъргачките“. Един от онези кратки светлици, бликнали в точния момент, в които приемаш героя като реално човешко същество. Можеш да му простиш всичката мъка и болка, която ти е причинил, да се радваш на бленувания му и най-сетне достигнат пълен душевен и физически покой, да постигнеш свой мир. Докато в създадения противовес с ренаратива авторът се отдалечава от героя си и го оставя изцяло в ръцете на четящия.

„Безкрайно умиротворение било смекчило окончателно чертите на този човек, който отчаяно се беше мятал между лудостта и угнетението.“

Това накратко е чудовищният свят на Арлт, но по-чудовищното е, че в него разпознаваме и нашия свят. Брутално осъзнаваме, че обществата ни не са еволюирали осезаемо, че световните манипулации и митове са едни и същи, а чудовището в човека е не само генетично заложено, но и грижливо отглеждано от чудовищни идеи.  

Издателство "Панорама"
Преводач Мария Георгиева – Монтеро

Visitors 324714